Лили Джърмейн - Четири точки

— Къде са парите, Джули?

Тогава започнах да плача. Провесих глава и заридах. Защото не знаех отговора, а той нямаше да спре, докато не му кажех нещо.

— Баща ми ще те убие за това — проплаках и се хвърлих към него въпреки въжетата.

Дорнан килна глава настрани, на лицето му се появи странно изражение. Засмя се мрачно, а звукът беше глух и горчив.

— Не и ако аз го убия първо, малката — захапа устна и пусна колана на земята.

Емилио прочисти гърло, напомняйки и на двама ни, че все още стоеше в стола си в тъмнината под сцената, а черните му очи светеха като кълба.

По изражението на Дорнан премина раздразнение, когато премести вниманието си към баща си.

— Коланът не върши работа — изхриптя Емилио със силен, но разбираем италиански акцент. — Може би имаш нужда от нещо по-убедително?

Дорнан погледна към земята, а после обратно към мен. Маската на лицето му изчезна за част от секундата и тогава видях моя шанс. Малката нотка на колебание грейна като факла на надеждата.

— Дорнан — замолих, — моля те. Не е нужно да правиш това.

Дорнан игнорира молбите ми, докато изваждаше препасаната си тениска и започна да разкопчава копчетата си. Стомахът ми се разбунтува, когато свали тениската си и я постави на масичката до ножа и пистолета.

— Кълна се, не знам нищо — казах отчаяно.

Определено бях преминала от гняв към преговори, когато започна да развързва глезените ми.

— От теб се очакваше да ме предпазваш! — извиках. — Ти си ми семейство!

Лицето му се изкриви от гняв, когато развърза последното въже и уви ръцете си около гърлото ми, за да ме повдигне на крака. Опитах се да понеса теглото си, докато се борех срещу хватката му, но се провалих. Не можех да усетя краката си, камо ли да стоя на тях без подкрепа.

— Ти трябваше да си ми семейство — изръмжа той, докато ме душеше болезнено. — Спомняш ли си? — Той отмести едната си ръка от врата ми и я плъзна по голата си кожа, рецитирайки думите, татуирани върху долната част на гръдния му кош. — „Il sangue è sacro. Famiglia è sacra!“

„Кръвта е свята. Семейството е свято.“

Безразличието му се превърна в ярост, щом ме хвърли на земята. Проплаках, когато се строполих върху твърдите дървени дъски, а черепът и лактите ми поеха тежестта на сблъсъка.

— Никога повече не ми говори за семейство — изплю Дорнан, докато се извисяваше над мен. — Искаше да ми откраднеш сина.

— Той те мрази — казах дрезгаво, а моят собствен гняв се надигна в мен.

Дорнан спря за секунда, погледна към Емилио, а после обратно към мен.

— И аз мразех баща си някога — каза, разкопчавайки дънките си, — но го преодолях.

Това, което последва, беше толкова брутално, толкова опустошително, че дори сега не можех да го опиша с думи.

„Кръвта е свята. Семейството е свято.“

Но, очевидно, вече не бяхме семейство.

Бях преминала към финалната фаза на мъката, приемането, докато съзнанието ми се замъгляваше и онези бели петна започнаха да избухват в блестящи звезди, обещавайки ми спокойствие, нашепвайки сладки думи в ухото ми, че болката скоро ще отмине.

Приех смъртта, оставих я да ме обземе, и когато прекрасната бяла светлина се фокусира над мен няколко часа по-късно, се усмихнах, вярвайки че най-накрая отивах там, където отиваха душите, след като преминат в отвъдното.

Нещо остро се заби в рамото ми и една облечена в ръкавица ръка се появи пред зрението ми, когато измести леко ярката светлина.

Мамка му. Не отивах към бялата светлина. Слухът ми се възвърна и започнах да чувам притеснени гласове, които викаха за кръвни преливания и кислородни маски и осъзнах, че не умирам.

Връщаха ме обратно към живота.

Бях спряла да дишам. Единственият звук в моята вселена беше прекъсващият грохот и затихването на сърцето ми, което биеше хаотично, докато прескачаше към неестествения си заглъхващ ритъм. Някой извика за лопатки и аз си помислих колко е невероятно, че все още мога да чуя гласовете, въпреки че дробовете ми не се пълнеха с въздух.

Имах избор да се разтопя обратно в онова приветстване на смъртта, да се отдам, и няма да лъжа, беше адски изкушаващо. Оставих се да потъна по-дълбоко, същото падане, което изпитваш, когато заспиваш, но знаех, че нямаше да се събудя от този сън.

Изкрещях наум, когато силният ток удари гърдите ми и се плъзна по тялото ми, принуждавайки сърцето ми да не се предава и да забие, но аз отказвах спасителния пояс, отказвах да изплувам от собствената си гибел. Ако ръцете ми можеха да се движат, щях да ги избутам настрани и да настоя да ме оставят да умра на спокойствие.