Лили Джърмейн: Четири точки

— Доста е зле — каза ми с висок шепот. — Сигурна ли си, че искаш да влезеш?

Кимнах. Мамка му, нямах търпение да видя какво беше останало от него.

— Добре — каза мъжът, като махна ръката си. — Да не кажеш, че не съм те предупредил.

Кимнах, шмугнах се покрай него и влязох в частната стая. Дори тук, в кома, на Дорнан му бяха предоставени всякакви удобства — частен апартамент с гледка към Хълмовете на Холивуд и банда мъже, които да го предпазят от други атаки.

Трябваше да донеса някаква отрова със себе си, за да довърша работата. Каква глупачка съм, че не мислех напред.

Отправих се тихо и внимателно към леглото в дъното на голямата стая. Не знаех какво да очаквам, знаех само, че е зле.

Когато приближих, очите ми попиваха всеки детайл от ужасите, които обезобразяваха лицето на Дорнан, вратът, раменете и ръцете му. Предположих, че останалата част от тялото му беше също така контузена, но нямаше да вдигам чаршафите, за да разбера. Поне не още.

Още няколко стъпки и бях достатъчно близо, за да се пресегна и да хвана ръката му, внимателно избягвайки дълбоките рани, които набраздяваха кожата му, и системата, която беше закачена за горната част на ръката му.

Не можех да се спра. Една доволна усмивка разтегли лицето ми, докато наблюдавах щетите, които бяха нанесли отломките от грубо скроените бомби на Елиът върху мъжа, когото исках да унищожа. Не беше толкова хубаво, колкото щеше да е смъртта му, но беше адски близо.

Беше свързан към система с морфин, същата, каквато бях имала аз, когато се събудих от смъртта преди шест години. Нямаше как да се предозират, което беше много жалко, тъй като само определено количество се отделяше венозно на всеки петнадесет минути.

Е, ако не можех да го убия, щях да се погрижа да усеща всяко шибано нещо, което му се беше случило. И това ми стигаше. Поставих иглата под кожата му и я бутнах силно, толкова, колкото да остане под кожата му, но далеч от вената. С малко късмет не само щеше да изпитва болка от липсата на морфин в системата си, но течността също така щеше да се събере под кожата му и да му причини още неудобство.

Повдигнах отново завивките, прибрах ръката му под тях и ги пригладих след това.

Преди да си тръгна, поставих една продължителна целувка на разранените му устни.

Съдбата е истинска кучка понякога.

— Защо? — попита Джейс.

Беше късно. Тъкмо беше влязъл през входната врата на апартамента, няколко часа след като се бях върнала от болницата. Стоях на плота, очаквайки го да се върне и знаейки, че най-вероятно щеше да е бесен.

— Защо какво? — отвърнах на въпроса му, карайки го да се намръщи.

— Знаеш за какво говоря — изръмжа Джейс. — Защо отиде в шибаната болница днес?

Присвих рамене, избягвайки погледа му.

— Исках да видя копелето в кома.

Джейс изсумтя и поклати глава.

— Също така добър номер с ръката му. Много умело.

Всъщност се засмях, което беше наистина неподходящо, като се имаше предвид сериозния поглед, с който ме гледаше Джейс.

— О, хайде де — казах му. — Заслужава всяка една болка, която мога да му причиня.

— Разбира се, че я заслужава — отвърна Джейс гневно. — Но, Джулс, мамка му, ставаш небрежна. Адски очевидна, по дяволите.

Лицето ми посърна, когато осъзнах, че е прав.

— Божичко — прошепнах, — това беше доста глупаво, а?

Джейс разпери ръце в жест на предаване.

— Е, да — каза. — Имаш късмет, че бях там няколко часа по-късно и поех вината.

Провесих глава.

— Благодаря — промърморих.

И тогава направи нещо съвсем неочаквано. Приближи се, усмихна се дяволито и ме издърпа от стола ми в мечешка прегръдка, която ме остави без въздух.

— Уоу! — казах, когато ме пусна. — За какво беше това?

Отмести един кичур коса от лицето ми, а в очите му гореше дръзко пламъче.

— Ти си луда, знаеш ли? Не се страхуваш от нищо.

Нещо в тези думи накара гърдите ми да се свият от болка.

— Повярвай ми, страхувам се от доста неща — отвърнах мрачно.

— Все още ли се страхуваш от високото? — попита Джейс.

— Защо? — попитах бавно. — Искаш да ме заведеш да скачаме с парашут ли?

— Не точно — отвърна той. — Спомняш ли си, когато ходехме на виенското колело?

— Да — казах, сещайки се за дните, в които бяхме влюбени тийнейджъри на пристанището Санта Моника.

— Вземи си яке — каза той.

Намръщих се и погледнах към дигиталния часовник, вграден в предната част на фурната.

— Почти десет вечерта е — възразих.