Лили Джърмейн: Четири точки

— Ел — казах, а усмивката ми беше толкова широка, че сигурно можеше да я чуе, — Джулс е.

За момент имаше пауза и чух как прочиства гърло.

— Хей! — Тонът му беше предпазлив, отдръпнат и аз се заех да разчупя неловката тишина.

Думите започнаха да излизат от устата ми още преди да съм осъзнала какво говоря.

— Исках само да ти се обадя и да ти се извиня за онази нощ. — Сърцето ми туптеше болезнено в гърдите ми и усещах ясно присъствието на Джейс, който бъркаше яйца в кухнята.

— Ахам.

— Не трябваше да те карам да си тръгваш така. Съжалявам, Елиът. — Изобщо не ме биваше в извиняванията. Винаги звучаха странно и неестествено.

— Е, добре — каза той. — Въпреки че все пак аз нахлух и те прекъснах, така че вината не е само твоя.

— Просто искаше да се убедиш, че съм добре — казах бързо, облекчена, че говореше с мен, и че изглежда не ми беше толкова ядосан.

— Как е любовчията? — попита Елиът, кикотейки се. — Надявам се, че красивото му лице не е много прецакано.

Завъртях очи, когато чух очевидното му задоволство от факта, че беше размазал лицето на Джейс.

— Почакай само да видиш другия — пошегувах се.

За момент настана тишина, и докато мислех как да я запълня, Елиът ме изпревари.

— Звучиш… щастлива — каза, но самият той далеч не звучеше да е такъв. Което ме убиваше.

— Такава съм — отвърнах колебливо. — Поне така мисля. Ще бъда. Веднъж щом убия Дорнан и другите му синове. Тогава най-накрая ще бъда свободна.

Чух как Елиът прочиства гърло.

— И ти ме правиш щастлива — казах тихо. — Знаеш, нали?

Прочисти отново гърло.

— Да — отвърна. — Само дето прецаках всичко.

Засмях се, но в звука нямаше хумор. Беше нещо между стон и ридание.

— Аз прецаках всичко, Ел. Но много мило от твоя страна да поемеш вината.

— Пак заповядай.

— Трябва да затварям — казах нежно.

— Винаги ще съм насреща, когато и да се нуждаеш от мен, нали знаеш? — дишаше тежко. Думите му натежаха.

— Да — прошепнах. — Винаги.

— Но, Джулс — продължи той, а гласът му накара дъхът ми да секне, — искам да не ми звъниш за известно време, става ли? Освен ако не си в беда или нещо такова, но иначе… просто се нуждая от малко време, разбираш ли?

Преглътнах измъчено. „Не плачи!“

— Добре — прошепнах и линията прекъсна.

Забрава.

Място, обитавано от грешни души. Пленени. Копнеещи, докато бродят из празните коридори, вечно протегнати към светлината, но никога не успяващи да я достигнат.

Тихо спокойствие. Трепетно очакване. Убежище от бурята, която заплашваше да всее опустошение и разруха върху всичко, изпречило се на пътя ѝ.

Забравата ни беше временна и ние ѝ се отдадохме напълно. Какво друго можехме да направим? Яснотата на бъдещето ни лежеше тежко и невидимо помежду ни като душите на съсипаните деца, които бяхме оставили зад себе си в онзи съдбовен ден. Нашите невинни подобия — погубени, но не и забравени — все още крещяха за милост дълбоко в недрата на съзнанията ни.

През първите няколко вечери от краткото ни време заедно посрещахме нощите сами, но сънищата не спираха да ме преследват. Не спираха да ми припомнят за Дорнан, за вкуса му, докато свършваше в устата ми, или за капките кръв, които се разпространяваха като огън, докато попиваха в чаршафите под нас.

Но всичко беше наред, защото Джейс винаги беше до мен, и след няколко нощи решихме да престанем да се преструваме и просто да спим в едно легло всяка вечер.

А когато спахме заедно? Тогава не се събуждах обляна в сълзи и пот, обладана от зомбирали версии на мъжете, които бях убила, и този, който ми предстоеше да убия. Спях дълбоко и се събуждах плавно, приветствайки промяната от годините ужасяващи нощи, прекарани в борба срещу безкрайните кошмари.

За няколко божествени дни животът беше прекрасен.

Но тук беше и уловката. Спомняте ли си, когато казах, че нищо хубаво не е вечно?

Е, беше истина.

Едно обаждане осем дни след експлозията разруши крехкото ни спокойствие.

Защото Дорнан се бе събудил.

Стоях на балкона с крака качени върху парапета пред мен и гледах към океана. Този следобед нямаше вятър и водата беше гладка като стъкло. Гледката беше възхитителна и някак се успокоявах само от факта, че можех да я видя. Хора върху дълги дъски гребяха в залива. Сърфистите на брега бяха забравили за сърфовете си, тъй като нямаше вълни. Децата правеха замъци на пясъка, а в далечината можех да видя виенското колело, което се въртеше на пристанището.