Том Егеланд - Загадката на катакомбите

- Тихо, жено! - рече монахът строго. После с по-меко изражение продължи: - Доведохме ви тук, за да изискаме от вас да ни съдействате.

- Довели сте ни? - рече майката. - Вие ни отвлякохте! Отвлякохте ни, като използвахте насилие! Вие...

- Тихо! - прекъсна я монахът.

- Кои сте вие?

- Те са монасите от Domini Canes, мамо - рече Роберт. - Кучетата на Бог.

Луцио кимна.

- Знаем, че си търсил информация за нас в интернет. Но как разбра към кой орден принадлежим?

Роберт кимна към пръстена му. Пръстенът със зъба и кръста.

- Впечатляващо! - рече монахът. - Името ми е Луцио. Аз съм служител на Бог, Създател на земята и небесата. Аз съм Негово оръдие, Негов роб.

Нито Роберт, нито майка му казаха нещо.

- Нуждаем се от помощта ви - продължи монахът. - Навярно разбирате защо.

- Не - рече майката.

„Търсят украшението” - помисли си Роберт.

- Вие притежавате нещо, което ни принадлежи - рече монахът.

- Какво е това нещо, което ви принадлежи? - попита майката с неразбиране.

- Не се прави на глупачка, жено! Много добре знаеш какво търсим!

- Не Роберт, нали?

- Ако искаш, продължавай да се правиш на неразбираща! Все пак в крайна сметка ще вземем това, за което сме дошли. Винаги успяваме.

- Какво искате да кажете?

- Имаме си наши методи. Които бихме предпочели да не използваме. Методи, които са ни помагали да постигаме целите си столетия наред.

Майката и Роберт се спогледаха.

- Разбираш ли за какво говори? - запита го майка му.

- За украшението - рече Роберт.

- Амулета?

Монахът разбра.

- Амулета! Къде е той?

- За това ли става въпрос? За амулетите? - Тя поклати глава. - Защо просто не казахте така? Нито Роберт, нито аз бихме желали да се правим на герои. Амулетите не са в нас.

- Амулетите ли?

Монахът притихна. В стаята настана тишина.

- Да... Нали това търсите?

- Чакай малко! Казахте амулетите?

- Да...

- Множествено число? Значи са два...

- Да, два триъгълни амулета.

Монахът спря и после направи крачка назад.

- Къде са те? - попита той. - Къде са амулетите сега?

Осло

Два амулета!

Два!

Слава на Бога!

И двата амулета бяха там! Луцио не можеше да повярва на ушите си.

Боже! Та това не беше за вярване!

Ако майката на момчето говореше истината, то те бяха открили не само единия триъгълен накит от катакомбите. Но и украшението, което е било откраднато от Луна преди хиляда години - при набезите на викингите.

Наистина ли той, Луцио, беше Божието оръдие за сбъдването на пророчеството от прастари времена? Нима той щеше да се върне в манастира не само с единия амулет, а с двата? Нима бе в неговите ръце да доведе до Деня на Страшния съд - онзи ден, когато Исус ще се върне на земята, за да съди живите и мъртвите?

Луцио се прекръсти.

Съзнаваше в пълна степен, че играе в един отбор с Отеца. Осъзнаваше, че Бог го ръководи по правилния път. Защо иначе го бяха изпратили в далечните северни земи? При Ултима Туле.

Кардиналът - и самият Отец - имаха план, имаха умисъл. Знаеха какво ще се случи.

И двата амулета!

Сега трябваше само да накара майката и момчето да проговорят.

- Къде са двата амулета ? - Луцио впери поглед в Роберт и повиши глас. - Къде скрихте амулетите?

- Не са в нас - рече момчето. - Оставихме ги някъде.

- Лъжеш!

- Нима ме мислиш за глупак? За какво ми е да те лъжа? Не са в нас.

- Истината казва - рече майката.

- Къде са тогава?

- В културно-историческия музей са - рече момчето. Каза му го на норвежки.

- Културно... историческия... музей?

- Културно-историческия музей! Collection of National Antquities. Той е част от Културно-историческия музей тук в Норвегия - обясни майката. - Там оставяме подобни древни предмети.

Трябваше да се напрегне, за да не се издаде колко е изненадан.

- Амулетите са изложени в музея?

- Все още не. Първо трябва да се изследват. Не вярвам да стане толкова бързо.

- Можем ли да си ходим вече? - запита момчето.

- Да си ходите ли?

- Амулетите не са в нас. Вече не сме ви нужни.

- Не. Не можете да си ходите.

- Защо не?

- Не сме свършили с вас.

Върнаха момчето и майка му обратно в минибуса. Валентино сви в една уличка и продължи към централната част на Осло.

- Къде отиваме? - питаха момчето и майка му почти през цялото време, като че в хор.

- Къде мислите, че отиваме? - отвръщаше той.

Нима бяха толкова глупави?! Нима не разбираха къде отиват?!

Брат Драго седеше най-отзад в минибуса с лаптопа си. В дигиталния архив на общината бяха открили стари скици на музея.