Том Егеланд - Загадката на катакомбите

Гласът й я предаде. Трябваше й малко време, за да се съвземе. После продължи:

- Това е краят на света. Това е Денят на Страшния съд.

Осло

- Мамо!

Роберт събу обувките си и се втурна в стаята.

- Мамо, разбрах...

Първото нещо, което видя, беше майка му, която беше завързана за един стол.

Той спря.

- Мамо?

Очите й бяха широко отворени. Беше завързана за стола. В устата й бяха натикали парче плат.

Очите му видяха това. Ала мозъкът му не можеше да го регистрира.

Като на филм. Не беше реално.

- Мамо? - рече той.

Очите й. Изпълнени със страх. Тя клатеше глава. Като че искаше да му каже нещо.

Да го предупреди.

„Бягай! - крещеше погледът й. - Бягай, Роберт, бягай!”

Тогава той ги видя.

Бяха се скрили. Бяха облечени в обикновени дрехи.

Ала той веднага ги позна. Монасите.

Domini Canes!

Божиите кучета!

Той се сепна. Трябваше да хукне към антрето, после да излезе в коридора и да вика за помощ. Съседите веднага щяха да отворят вратите си. Полицията щеше да бъде тук до няколко минути.

Но не успя.

Единият от монасите стоеше точно зад него. Трябва да е чакал в стаята на Роберт.

Лицето му беше студено. Безизразно.

Монасите ги изведоха навън, пред входа на кооперацията и ги вкараха в един минибус. И Роберт, и майка му бяха с ръце, завързани на гърба.

Монасите накараха майка му да седне най-отзад, а Роберт до нея. От двете им страни седеше по един монах.

Единият завърза очите им с шалове.

„За да не видим къде ни водят” - помисли си Роберт.

После потеглиха.

Нямаше представа колко дълго се бяха возили. Роберт се люшкаше между монасите. Навлизаха във вътрешността на града или пък го напускаха? Първите няколко минути той се опитваше да внимава за завоите и да си представя накъде се движат. Но много бързо се обърка.

Прилоша му. Опита се да мисли за напълно други неща. Но не беше лесно. Устата му се пълнеше с повръщано.

„Не повръщай, не повръщай ” - повтаряше си той наум.

Той се бореше с вътрешното желание да се отскубне.

Нито един от монасите не продума.

Миришеха странно. Не лошо, но различно. Сладникаво. Като че на тамян.

Не повръщай, не повръщай!

Най-накрая спряха. Колко дълго бяха пътували? Доста продължително. Нямаше как да изчисли времето с точност.

Роберт чу, че отварят вратите и ги избутват встрани.

Усети свежия въздух, който го лъхна. Единият от монасите го хвана и го изведе навън от колата. Чу скимтенето на майка си.

Заведоха ги в някакъв парк. Чу скърцането на камъчетата под краката им. Отвориха една скърцаща врата. Влязоха в стая, която миришеше на застояло. Като че на стара плесен. Минаха по дълги стълби. Удари го студен въздух. Отвориха тежка врата. После спряха.

Пристигнаха.

Някой ги развърза и махна шалчетата от очите им.

Намираха се в някакъв стар килер. Отвсякъде ги обграждаха камъни. Като че бяха на покрив. Килерът тънеше в полумрак. Единственото осветление идваше от няколко факли по стените.

- Роберт - прошепна майка му, добре ли си?

Той не отговори. Какво можеше да й каже?

Той се огледа. Всички монаси бяха направили няколко крачки назад и седяха с наведени глави.

Един мъж излезе от сянката.

Роберт изтръпна.

- Роберт? - казва майка му неспокойно. - Какво има, Роберт?

Не можеше да отговори. Думите не излизаха.

Това беше той.

Монахът.

Монахът от катакомбите.

Сега качулката я нямаше. Но Роберт веднага го разпозна. Пламтящите очи. Пръстенът.

Същият мъж! Нямаше грам съмнение относно това.

ФАКТИТЕ НА РОБЕРТ ЗА ЛАТИНСКИЯ ЕЗИК

Латински е езикът, който се с използвал в Римската империя. Макар че отдавна се счита за мъртъв език, той и до днес се използва от Католическата църква и учените. Christi crus est теа lux означава „Христовият кръст е моста светлина”. Ad maiorem Dei gloriam означава "B името на Божията слава."

Точно както в катакомбите, монахът придвижи ръката си от челото си надолу до корема, а после от едното рамо до другото.

Прекръсти се.

- Christi crux est mea lux - рече монахът тихо. - Ad maiorem Dei gloriam.

- Амин! - отговориха другите монаси в хор.

Монахът пристъпи към Роберт.

- Роберто... - рече той. - Срещаме се отново.

Говореше на развален английски, но Роберт го разбираше без проблем.

- Who are you? - извика майката. - Какво искате да ни сторите?