Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Недждет Денизел е бил вещо лице, господин инспектор…

Али се беше изправил пред шкафа точно под гравюрата с изображението на двореца „Топкапъ“ и държеше в ръце някаква дебела синя папка:

— Вижте, тук има някакви доклади, и всичките — подписани от нашия човек…

Взех папката, която ми подаде. Прав беше — вътре имаше много документи и доклади с подписа на жертвата.

— При това доста търсен специалист — промърморих под носа си. — Я гледай на колко доклада стои името му.

— В този тук пише, че са спрели строителството на някакъв хотел…

Тъкмо да погледна листовете, които ми показваше Али, и от другата стая долетя гласът на Зейнеб:

— Инспекторе, инспекторе!

Не бях забелязал кога е излязла от хола.

— Елате тук!

Гласът й не беше нито развълнуван, нито тревожен, но ако не беше намерила нещо важно, нямаше да ни вика така настойчиво.

Беше в банята.

— Тук трябва да е убита жертвата — каза тя, посочвайки парченцето кафеникава мазилка по края на ръчното ножче, което държеше в ръката си, и докато ние с Али го разглеждахме, продължи: — Вижте, мазилката между плочките горе е бяла или бежова, но по-надолу е кафеникава с червеникав оттенък. Сигурно кръвта на жертвата е променила и цвета на фугите.

— Освен ако човекът не си е изпрал калния панталон или ризата му не е пуснала при прането? Или ако мазилката не се е изцапала с нещо друго? — възрази й Али.

Може думите му да звучаха логично, но Зейнеб посочи препаратите за миене на пода.

— Подът е почистен с течен препарат, не усещаш ли, че навсякъде мирише на лавандула?

Наведох се и погледнах пластмасовата опаковка на препарата — наистина, на етикета пишеше, че е с лавандулов ароматизатор. Започнах да си мисля, че Зейнеб беше права, но нашият твърдоглавец не мирясваше:

— Това нищо не доказва! — заинати се той.

Не дай си боже пак да започнат да се препират! Но слава богу, Зейнеб само вметна:

— Ще се разбере, драги ми Али, достатъчно е да се изследва в лабораторията.

Тя не само говореше напълно убедено, но и вярваше, че така само ще се потвърди нейната теза. От друга страна, аз също се надявах да е права! Защото това щеше да означава, че сме открили местопрестъплението и че имаме огромния шанс да намерим евентуално и оставените от убийците следи.

— Кога ще се разбере, Зейнеб?

— Много скоро, господин инспектор!

— Добре! Ти събери пробите от мазилката, а ние ще огледаме вътре.

На излизане забелязах, че вратата на отсрещната стая е полуотворена. Отразената от банята светлина се процеждаше вътре и осветяваше някакъв постер върху стената. Приближих се до него, а Али ме следваше. Светнах лампите и срещнах синия поглед на Мустафа Кемал. Гледаше ме леко обидено изпод черния си калпак, сякаш искаше да каже: „Аз нямам нищо общо със смъртта на тоя археолог!“.

— Човекът е бил почитател на Ататюрк! — разочаровано промълви Али. — При това положение пълна стъкмистика би било да си мислим, че е бил принесен в жертва на Мустафа Кемал…

Макар още от самото начало да не бях приел възторжено това предположение на помощника ми, все пак бях длъжен да взема предвид всичко, дори и пропуските в тази хипотеза.

— Защо да е измишльотина? Човекът може да е пожертван именно защото е обичал Ататюрк.

Али не възрази, даже бе доволен, че съм приел догадката му на сериозно. Но както винаги съм казвал — рано бе да се правят каквито и да било заключения. Претърсих с поглед стаята. Недждет сигурно я бе използвал като кабинет. Имаше маса с компютър върху нея, а на отсрещната стена беше монтирана библиотека… Минах зад масата и дръпнах горното чекмедже. Али в това време оглеждаше библиотеката. В чекмеджето имаше същите папки като оная, която бяхме намерили в хола. Отнасяха се все за защитени зони и исторически места. Като отварях второто чекмедже, мярнах снимка с изкривена рамка. Нагласих я и погледнах — оттам ми се усмихваше кестенява жена с къси коси, очертани скули, леко дръпнати кехлибарени очи и смел поглед, който сякаш предизвикваше целия свят. Но по-важното бе, че ми изглеждаше странно позната.

— Красива жена е била! — обади се Али с явно одобрение.

Като не бе открил нищо полезно в библиотеката, бе дошъл при мен и през рамото ми се взираше в снимката.

— Какво ще кажете, инспекторе? Може да е била бившата му любовница?

— Не знам, но ще разберем — отвърнах му аз.

Разхлабих рамката и извадих снимката. Огледах гърба й: нямаше дата, но хартията все още не бе пожълтяла, цветовете не бяха избледнели, което означаваше, че не е правена чак толкова отдавна.