Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Да поразровим тук, може да излязат и други снимки?

Наистина, в най-долното чекмедже открихме цели дузини фотографии на жертвата и на жената с лешниковите на цвят очи, снимани заедно. И за да не остане капчица съмнение за отношенията им, открихме една вече пожълтяваща и очевидно по-стара снимка от сватбата им. Недждет Денизел — в черен смокинг, а светлооката жена — в бяла булчинска рокля, като лебед, плавно носещ се по водата. И двамата бяха поне с десетина години по-млади, и двамата бяха щастливи, и двамата радостно гледаха в обектива.

— В личните документи на убития не пишеше, че е женен — напомни помощникът ми. — Да не би да са се развели?

Сигурно това се бе случило, но явно Недждет не бе забравил бившата си жена.

Като не получи отговор от мен, Али посочи към някакъв документ точно до снимката:

— Вижте, господин инспектор, май че е брачното им свидетелство.

Прав беше. Старо брачно свидетелство, на което под снимките на мъжа и жената бяха изписани имената им, датата на сключване на брака, подписът на служебното лице, а също и моминското име на съпругата.

— Лейля Баркън… Май съм чувал преди това име?

— Лейля Баркън, да — повтори помощникът ми, сякаш очакваше аз да си спомня. — И на мен ми се стори познато. Дали не беше писателка?

— Коя? Коя да е била писателка? — питаше Зейнеб, застанала на рамката на вратата с найлоновия плик с доказателства в ръце.

Али й показа снимката с разместената рамка.

— Тази жена е бившата съпруга на убития… И се казва Лейля Баркън — рече той.

Зейнеб се приближи и погледна с нескривано любопитство. Сетне се обърна към мен:

— Не е писателка, господин капитан. Директорка е. На музея „Топкапъ“. Ако си спомняте, запознахме се с нея преди две години, по време на разследването на съмнителната смърт на един от пазачите на музея.

Преваляше пладне, когато стигнахме джамията „Султан Ахмед“ 11 11 Джамията „Султан Ахмед“ е построена между 1606 и 1616 г. по заповед на султан Ахмед І. Заради плочките си в синьо, зелено и бяло е известна и като Синята джамия. Това е първата джамия в Османската империя, която има 6 минарета. Зографисана е от Сейид Касъм Гюбари от Диарбекир. Заедно с околните сгради джамията образува кюллие, т.е. комплекс. — Б.пр. , след като Зейнеб пътьом беше оставила в лабораторията пробите от мазилката в банята на жертвата. Понеже музеят „Топкапъ“ беше затворен във вторниците, след многобройни телефонни разговори най-сетне успяхме да научим адреса на Лейля Баркън. Тя живееше на горния етаж на двуетажна сграда на едноименния булевард, водещ към „Кючук Ая София“ 12 12 „Малката света София“ (бившата църква „Св. св. Сергий и Вакх“) се смята за първия опит в построяването на големия храм и за модел на „Света София“. Построена е около 530 г. от император Юстиниан и съпругата му Теодора. — Б.пр. .

Там по-рано в една дървена къща живееше и леля ми Садийе. По празниците се отбивах да я поздравя и да й целуна ръка. Три неща си спомнях за тази къща — кубето на „Кючук Ая София“, ароматът на ванилия, пропил фотьойлите, и най-прекрасното малеби на света… Мъжът й, чичо Мюниб, беше невероятен човек. Не можеха да ме отделят от дъщеря си Сюхейля. Те ми даваха най-много парички по празниците. Мир на праха им! И двамата отдавна се бяха споминали. А кака Сюхейля сега живееше в Канада. Къщата си продадоха на един предприемач, който я превърна в бутиков хотел.

Жилището на Лейля Баркън се намираше в една от тия вече поовехтели дървени истанбулски къщи, които така много обичах. От пръв поглед се виждаше, че също като къщата на Недждет Денизел, и тази беше отремонтирана и много добре поддържана. На първия етаж имаше голям и просторен магазин за подаръчни стоки. Изкачихме се на втория етаж по боядисана в бяло дървена стълба, очевидно допълнително построена. Самата Лейля Баркън си беше същата, каквато я помнех — самоуверена, хладна, дистанцирана.

— Заповядайте, какво ще обичате? — попита сдържано тя, след като разбра кои сме.

Погледът на кехлибарените й очи сякаш ни питаше: „Защо ме безпокоите?“. Косите й сега не бяха къси, както на снимката, а се спускаха по раменете й. Беше също толкова красива, както и преди. Дори може би сега бе още по-привлекателна заради обхваналото я безпокойство.

— Малко е дълго за обяснение, да поговорим вътре — започнах аз.

— Извинете, но трябваше да ми съобщите по-рано за идването си — отвърна тя, преценявайки ни с поглед и свивайки тънките си вежди. — Аз работя и е цяло чудо, че сега съм си вкъщи. Всеки ден трябва да съм в музея.