Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Нашият окумуш Али бързо усети, че я е хванал натясно.

— Скарахте ли се? За какво?

Лейля остро реагира на думите му:

— Вижте, аз не съм убила Недждет. Вярно, че му се ядосах, но аз никого не бих могла да убия. Защото не вярвам, че проблемите се решават, като премахваш хората…

Може и да си мислеше, че убийството на хора не помага за решаването на проблемите, обаче бяхме виждали толкова престъпници, които колеха хората като пилци, че думите й не впечатлиха нито мен, нито помощника ми Али. При все това нямаше никакъв смисъл да ядосваме жената и да й качваме кръвното. Изгледах Али по начин, който да му подскаже да е по-учтив с нея, и се опитах да овладея положението.

— Не сте ни разбрали правилно! Ние не ви обвиняваме в убийство. Само искахме да опознаем по-добре Недждет. Защото, за да направим профила на убиеца, първо трябва много добре да познаваме жертвата му.

Гневът на Лейля като че ли попремина.

— Е, и вие си гледате работата — рече тя, мъчейки се да се успокои. — Но трябва да разберете и на мен какво ми е да ми съобщите преди минути за смъртта на човека, заедно с когото толкова години съм живяла.

Али, който не умееше да се престори дори на малко по-разбран полицай, предпочете да замълчи, докато аз се опитвах да бъда много по-любезен.

— Ако искате, може да дойдем и по-късно. Помислете си и после ще поговорим.

Блъфът ми сработи. Лейля мигновено се укроти.

— Не — отвърна с разбиране. — Няма да ви карам да се морите пак да идвате дотук. Добре съм, да поговорим. Какво ме питахте?

— Разказвахте ни за вечерта, когато сте се видели с Недждет.

Лицето й помръкна като на човек, спомнил си нещо неприятно.

— Да, онази вечер… на 31 май, беше годишнина от сватбата ни.

Ето ти ново двайсет! Да си празнуват годишнината от вече свършилия им брак!

Забелязвайки странното ми изражение при тази мисъл, Лейля се почувства длъжна да обясни:

— Сигурно се чудите, как така празнуваме годишнина на брака ни, който вече е свършил. И на мен би ми било чудно. Но всъщност нямаше такова нещо, нищо не сме празнували. Ако не беше настоявал толкова много, сигурно нямаше и да приема поканата му. Но Недждет все ми повтаряше, че въпросът бил много важен и да не го обиждам по този начин с отказа си. И аз приех заради хубавите ни и чисти спомени. Дори не го попитах къде е мястото, където ще вечеряме. Недждет дойде и ме взе направо от музея.

— И в неделя ли работите?

Лицето на Лейля светна от усмивката й, усмивка на някой себеотдаден светец.

— Не гледайте, че сега съм си вкъщи. Ако нямах гости от университета тази вечер, още щях да съм в музея. За нас няма спиране, непрекъснато работим. Няма ден, няма нощ, няма уикенд… И времето пак не ни стига! За хората, които са се посветили на музея, почивката е сладка мечта. Както и да е… Та Недждет ме взе пред главната врата на музея — пред Имперската порта 15 15 Главната врата на двореца „Топкапъ“ се нарича Баб-ъ Хумаюн, или Имперска порта. — Б.пр. . Беше дошъл с червената си спортна кола, та го предупредих: „Ако смяташ да се състезаваш, няма да се кача в колата ти!“. Защото бе маниак на скоростите, не знаете на какво е способен, настъпи ли газта. „Не се притеснявай — каза ми той. — И без това няма да ходим много далеч.“ Така си и беше. Минахме през парка „Гюлхане“ 16 16 „Гюлхане парк“, или старата султанска розова градина. — Б.пр. и влязохме в летния дворец „Сепетчилер“. Чак тогава разбрах къде щяхме да вечеряме. Беше избрал това място, за да ме направи щастлива. Или по-точно, да има подходящата атмосфера за предложението, което щеше да ми направи.

Изхъмках иронично.

— Да не би да ви е предложил отново да се ожените?

Лицето на Лейля пламна.

— Нещо подобно, искаше да подновим връзката си. И за да приема, го направи досущ като първия път — на историческо място. Бях приела първото му предложение да се оженим и смяташе, че и втория път ще кажа „да“.

— Но не казахте…

— Естествено, че не!

— Защо?

В очите й се появи израз на отчуждение, когато я попитах. Въпросът явно й се стори неуместен, много личен и се почувствах длъжен по някакъв начин да се извиня за него:

— Ако не ви е неудобно да ни кажете?

— Нищо вече не може да ме притесни — отвърна тя и скръсти ръце на гърдите си. — Не приех предложението му, защото Недждет не беше вече онзи човек, за когото някога се бях омъжила.

— А какъв беше, когато се омъжихте за него?

— Идеалист. Самоотвержен. Готов и душата си да даде за науката…