Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Значи, казвате, че Недждет се е променил?

— И още как! Нямаше го вече онзи запален археолог, който, без да чака и грош, целият потънал в прахоляк, търсеше следите на миналото. На негово място се появи бизнесменът, който се опитваше да превърне в пари всяко място, до което се докоснеше, всяко нещо, за което си помислеше, всичко, от което се интересуваше. По-рано историята беше смисълът на живота му, а сега тя се бе превърнала за него само в средство, което може да му донесе богатство. Не бих могла да живея с такъв човек. Ако бяхме започнали отново, животът ми щеше да се превърне в ад!

Изглеждаше искрена. Не беше останал и помен от онази ледена атмосфера, облъхнала ни, щом прекрачихме прага на дома й. Лейля сякаш не даваше принудително показания на напълно непознати й полицаи, а изливаше душата си пред близки приятели.

— Недждет обаче, изглежда, не е приел вашето „не“! — внимателно, стараейки се да не разстроя още повече жената, казах аз.

— И да не го прие, посрещна го с разбиране. Или по-скоро, така ми изглеждаше. Недждет е доста хладнокръвен човек, много добре знаеше да скрива чувствата си. Отгоре на това бе и много търпелив. Нямаше да ви остави на мира, докато не постигне своето — колкото и да сте твърди, колкото и убедително да му приказвате.

Говореше вече в минало време за Недждет. Не беше често срещано в практиката ни някой, който току-що е научил за смъртта на близък, така лесно да приеме този факт.

— Тогава, значи, вие сте започнали кавгата? — не пропусна да се възползва от краткото ми мълчание Али. — След като, както казахте, е умеел да запази спокойствие…

Странна усмивка се появи върху лицето на Лейля.

— Търпението на всеки човек си има граници, Али бей — продума тихичко тя. — Това важи и за Недждет. — Замълча. — Да, аз започнах караницата ни. Но той я продължи.

Сигурно и без туй щеше да ни разкаже всичко, но Али не искаше да остави нищо на случайността и я запита:

— Ако не е много лично, бихте ли ни казали какво се случи?

Лейля вдигна вежди.

— Че е лично, лично е, но не е кой знае колко съкровено. Всъщност съвсем простичко е. Когато Недждет предложи отново да се съберем, аз много спокойно отговорих, че му нямам доверие: „С теб на пътешествие не тръгвам, какво остава да се съберем отново“, му рекох. Абсолютно сериозно, не на шега. Право в лицето. Подигравателно. Ако беше друг, щеше да се обиди и нямаше изобщо да настоява. Може би щеше да стане и да си тръгне. Но не и той. „Права си. Сгреших спрямо теб, но вече никога няма да го направя. Никога няма да те разочаровам. Ще ти бъда добър съпруг“, продължаваше да ми говори той. Но аз го познавах добре, не се беше променил и никога нямаше да се промени. „Това няма да стане — отвърнах му аз. — Имам си свой собствен живот, не ми го разваляй.“ Обаче не ме разбра. Опита се да ме ухажва, за да ме склони по-лесно. Но колкото по-мил се опитваше да бъде, толкова по-отблъскващ ставаше. Колкото повече се гънеше и превиваше пред мен, толкова повече ми лазеше по нервите, без дори да забележи! Все пак от любезност гледах да премълча. И издържах чак докато не заговори за предишните ни щастливи дни. Думите му звучаха толкова фалшиво, толкова неискрено, че не се сдържах: „Замълчи, моля те — помолих го. — Да не говорим повече за това“. Но кой ли те слуша? Продължи да си приказва, без да се свени да вади най-интимните ни спомени. „За бога, поне миналото ни не закачай!“, помолих го отново — но уви! — впусна се с плам да разказва как сме се срещнали за пръв път и така нататък, сякаш нищо не е било, сякаш въобще не сме се разделяли и сякаш не той е бил истинският виновник за раздялата ни. Съвсем излязох от релси. „Не те ли е срам да разправяш всичко това? Не беше ли ти онзи, който ме заряза? Как ще го разкажеш сега това, да те видя! — развиках се аз и хората от съседната маса се заобръщаха. Но на мен не ми пукаше. Станалото беше станало и аз повече не се владеех. — А сега ми казваш да се съберем отново! Проклинам деня, в който те срещнах!“ „Стига!“, разкрещя се и той на свой ред. Значи, все пак нещо човешко беше останало в него. Все още имаше малко гордост, за да се засегне от подигравките и униженията ми. Не пропусна нито работохолизма ми, нито хладнокръвието ми, нито маниакалната ми запаленост по историята. „Ти не си никаква жена, а робот, ти не си свободен човек, а нещастница, изгубила свободата на духа си“, крещеше срещу мен той. Странно, колкото повече викаше, толкова по-спокойна бях, колкото повече обиди и ругатни сипеше, толкова повече бяха те като мехлем за душата ми. Изчаках, докато свърши, или по-скоро, докато напълно се успокоя, и станах от масата. Но преди да си тръгна, излях всичкото червено вино от чашата си върху него, за да види и разбере, че не съм някаква си нещастница, изгубила свободния си дух. Сетне решително напуснах ресторанта.