Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Принципно беше права, но когато ставаше въпрос за разследване на престъпление, можеш ли да искаш предварителна среща със свидетелите или заподозрените? Просто е немислимо!

— И ние сме заети, госпожо! И нямаме време да си уговаряме предварително срещите — отвърнах й аз с възможно най-авторитетния си тон, в който да проличи цялата сериозност на работата ни.

Мислех си, че ще се ядоса на думите ми, но тъкмо обратното, в очите й се появи някакво приятелско излъчване.

— Откъде ви познавам?

Значи, имаше силна памет!

— Преди две години идвах в двореца „Топкапъ“ да разследвам един случай. Някакъв човек от охраната беше паднал от стената. Усъмнихме се, че е престъпление. След това се разбра, че е нещастен случай.

— Шинаси! — тъжно поклати глава тя. — Имаше две деца, горкичкият! Голямо нещастие!

Отдръпна се назад и ни покани да влезем вътре.

— Заповядайте, заповядайте, Невзат бей! — Стори ми се, че се поусмихна дори. — Нали бяхте Невзат? Инспектор Невзат?

Май ледовете помежду ни бяха започнали да се топят.

— Моите поздравления, Лейля ханъм! Смятах, че няма да си спомните.

Минахме през тесния коридор и се озовахме по средата на обления в светлина хол. Под проникващите през просторните прозорци слънчеви лъчи кехлибарените й очи и кестенявите коси засветиха в топлите оттенъци на дъхав мед.

— Като работиш в толкова огромен музей, трябва да имаш и отлична памет! Толкова много детайли трябва да помниш, че… Както и да е. А вие сте? — обърна се тя въпросително към красивия ми заместник.

— Али — неохотно отвърна моят малко грубоватичък колега. — Инспектор Али!

Дори не й подаде ръка.

Но и Лейля не обърна кой знае какво внимание на грубостта му.

— Здравейте! — кратко каза тя и посочи бежовия диван с две амфори от двете му страни: — Моля, заповядайте да седнете!

Седнахме. Пред нас се виждаше оловният купол на джамията.

— „Кючук Ая София“! — тихичко каза Лейля, виждайки, че не мога да откъсна очите си от гледката през огромния прозорец. — Много стар паметник е, отпреди повече от хиляда и петстотин години!

Али не разбра и попита отново, сочейки към блестящото под слънцето кубе:

— Това тук джамия ли е, църква ли е?

— Всъщност е построено като църква от император Юстиниан, който е благоустроил града — това е храмът на светите Сергий и Вакх. Има и една интересна легенда за нея. Юстиниан искал да убие предишния император Анастасий, когото смятал за свой враг, но една нощ в съня му се явили светците Сергий и Вакх и му казали, че страховете му са напразни, и го посъветвали да се откаже от планираното покушение. Юстиниан разбрал, че ще извърши грешка, и се отказал да убива императора. От благодарност, че са го предупредили, им изградил и църква. През османско време тя била превърната в джамия и понеже приличала на „Ая София“, нарекли я „Кючук Ая София“.

Тези сведения за джамията бях запомнил още от чичо ми Мюниб, разказваше ми ги, като бях малък. Но не издадох досадата си.

— Хубава легенда. Сигурно е интересно да живееш срещу подобен храм.

На лицето й се появи иронично изражение.

— В началото гласът на мюезина беше ужасяващ. По пет пъти на ден убиваше и езана 13 13 Призив за молитва. — Б.пр. , и нас! Слава богу, не го държаха дълго. Сегашният Шакир ефенди има възхитителен глас, създаден сякаш тъкмо за този древен храм. — Все още не беше седнала, но като не видя реакция от наша страна, стори й се, че говори празни приказки, и тутакси стана сериозна: — Та с какво мога да съм ви полезна?

— Защо не седнете? — обърнах се към нея с цялото си внимание. — По-добре ще е да не стоите права.

— Защо? Какво е станало?

— Недждет Денизел… Бившият ви съпруг…

Присви очи, изглеждаше, че се притесни.

— Да, кажете, какво му се е случило на Недждет?

Заместникът ми отговори с въпрос на въпроса й:

— Виждате ли се с него?

— Разбира се, той ми е колега. Какво му се е случило?

Али нито й отговори, нито ми позволи да й отговоря.

— Кога го видяхте за последен път?

Лицето на Лейля пламна, устните й се разтрепериха от вълнение.

— Защо ме питате това? Да не би нещо лошо да му се е случило на Недждет?

Най-неприятното нещо на този свят е да кажеш на роднините за смъртта на близкия им, но ако бях оставил това на Али, щеше да е сто пъти по-ужасно.

— Намерен е мъртъв — отговорих тихо.

Тя чу думите ми, но те не достигнаха до съзнанието й.

— Каквооо?

— Така е, много съжалявам, но тази сутрин Недждет бей бе намерен мъртъв.