Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Евгения обаче не се засмя, а гласът й звучеше все така развълнувано.

— Ако това си ти, няма нужда да умееш каквото и да било!

И аз би трябвало да й отвърна със същото и да кажа: „Ако това си ти, Евгения, и аз няма нужда да знам каквото и да било!“. Но не можах…

Трябваше да й доставя удоволствие с няколко мили думи, но не го направих, в това време погледът ми се плъзна към Зейнеб и Али, които бяха отворили вратата на къщата и ме чакаха.

— Благодаря ти! — само успях да й отвърна аз. — Много е приятно да те приемат по този начин!… И да не закъснееш довечера? Нали? Ще те чакам точно в осем.

— Няма, ще бъда точно навреме!

Не усетих и най-малка обида в гласа й, ласкав като пролетния вятър, галещ челото ми. Но и също толкова сигурен в себе си, като хилядолетните стени точно зад гърба ми, пазещи града от враговете му. Кой знае защо обаче, като й затворих телефона и тръгнах към къщата, усетих нещо да ме стяга отвътре.

Макар градината да беше облята в светлина, вътрешността на къщата тънеше в полумрак. Още на прага ни лъхна ухаещата на лавандула прохлада. Жертвата Недждет Денизел явно беше избрал този аромат, за да премахне мириса на мухъл, така характерен за крайбрежните къщи, страдащи от всепроникващата влага. Докато вървяхме през мрачния хол към открехнатата врата на стаята, през която едва се процеждаше слънчевата светлина, дочухме странен дрезгав глас:

— Здравейте!… Аз съм Крал Визас, добре дошли в двореца ми…

И тримата грабнахме оръжията си. Не очаквахме да има някой в къщата, защото, доколкото знаехме, убитият е живеел съвсем сам — най-близките му роднини били чак в Анкара. Тихо запристъпвахме към вратата на стаята, притискайки се към стената на тясното холче. Щом стигнахме дотам, отново чухме същия глас:

— Здравейте!… Аз съм Крал Визас, добре дошли в двореца ми…

Спогледахме се. Със знаци посочих на Али да отвори вратата, а Зейнеб да остане зад нас, за да ни пази гърбовете. Али мигом ритна вратата, а аз насочих оръжието си към онова място в стаята, откъдето идваше гласът. Светлината ме заслепи, но това нямаше значение.

— Не мърдай! Полиция! — извиках високо.

Гласът отново прозвуча, повтаряйки все същото, без ни най-малък признак на уплаха.

— Здравейте!… Аз съм Крал Визас, добре дошли в двореца ми…

Щом очите ми привикнаха към светлината, огледах се и не можах да сдържа смеха си — там, накъдето бях насочил оръжието, в доста голямата си клетка един сив папагал с червена опашка непрекъснато повтаряше добре заучената фраза.

— Здравейте!… Аз съм Крал Визас, добре дошли в двореца ми…

Али и Зейнеб, влезли след мен, след преживяното нервно напрежение избухнаха в неудържим смях.

— Това бил, значи, нашият прочут крал! — рече Али. — Е, сега вече ще можем да разберем всичко каквото се е случило преди хиляда години.

— Я го попитай и за тая работа с полумесеца и звездата — подкачи го и Зейнеб, прибирайки пистолета си обратно. — Любопитно ми е защо гърците са използвали този символ?

— Имам още по-добра идея — отвърна Али, приближавайки клетката с птицата. Наведе се в поклон пред нея, като пред велик владетел, и попита: — Могъщи кралю! Ще благоволите ли да ни кажете кой уби Недждет?

Крал Визас се разходи напред-назад по пръта в клетката, но вместо да отговори, само повтори въпроса на Али:

— Кой уби Недждет? Кой уби Недждет?

Докато Зейнеб се кикотеше, Али свърши едно добро дело — взе празната съдинка пред клетката и я напълни с храна за птицата.

— Не знаем, ваше величие! Надявахме се вие да ни кажете нещичко.

Като видя как напълно непознатият човек му сипа храна в паничката, Визас развълнувано плесна с криле.

— Надявахме се да ни кажете, надявахме се да ни кажете!

Зейнеб, която наблюдаваше разговора между Али и птицата, промърмори сякаш на себе си:

— Само на един археолог може да му хрумне да кръсти папагала си Визас! Обаче май кралят няма никакво намерение да ни помогне! — продължи тя, подхващайки шегата на майтапчията Али.

— Няма намерение, няма намерение! — повтори папагалът, поспирайки за малко да кълве храната от паничката си, сякаш благодарейки му по някакъв свой си начин.

— Да, май птицата ще ни е съвсем безполезна — съгласи се с нея Али и се обърна към мен. — Опасявам се, господин инспекторе, че май сами ще трябва да си свършим работата.

Което и направихме. Всички заедно започнахме да оглеждаме светлата стая. Кафяви кресла, удобен диван, плазмен телевизор, до него черна музикална уредба, отляво — сидита, на отсрещната стена — подредени дървени еднометрови долапи. Вниманието ми обаче привлякоха гравюрите върху стената. Седем на брой. Най-напред тази до входната врата. На нея беше изобразена почетна процесия пред султанския дворец в Сарайбурну. Султанът седи с цялото си величие на трона, пред него са държавните служители в странното си облекло, високопоставените придворни, еничарите, изправени като струни и очакващи заповедите му. На друга гравюра беше изрисуван „Чемберлиташ“ 6 6 Площадът „Чемберлиташ“ се намира на мястото на древния римски форум на император Константин и е известен с Колоната на Константин, построена около 330 г. — Б.пр. . Виждаха се жителите на града, спокойно насядали или изправени пред историческия паметник, бавно и невъзмутимо разхождащи се около него… Вляво, на стената с прозореца, закрит с избеляло синьо перде, се виждаше трета гравюра — с изображението на може би най-внушителния храм в света — „Ая София“ („Света София“). Първо го бяхме обърнали от църква в джамия, а сега — в музей. В това светилище се покланяха хора от две религии, изобразени само като силуети в двора й. Не се разбираше от коя точно народност, раса, племе са, на коя вяра принадлежат. На съседната гравюра се извисяваше другият не по-малко забележителен молитвен дом — символът на Завоеванието, джамията „Фатих“. Художникът беше я нарисувал по същия начин, като „Ая София“ — с поглед отвън, откъм двора. Някои вземаха абдест 7 7 Измиване по определен начин на мюсюлманите преди молитва. — Б.пр. , други се готвеха за намаза 8 8 Петкратна молитва на мюсюлманите. — Б.пр. , трети си говореха за нещо… кой знае за какво. Това бяха нашите съграждани, живели стотици години преди нас. Гравюрата на отсрещната стена пък не изобразяваше храм, а обиталището на великата Османска династия — дворецът „Топкапъ“. Художникът сякаш го гледаше откъм днешния Салъпазаръ 9 9 Евтин пазар, който се събира всеки вторник в квартала „Кадъкьой“, в азиатската част на града. — Б.пр. . С кулите, кубетата, комините си напомняше на огромен кораб, плаващ в приказно море. На гравюрата вляво се издигаше шедьовърът на Мимар Синан — джамията „Сюлейманийе“. Въпреки внушителния си вид, с четирите минарета в двора й, прострени към небето с упование, напомняше на някой отчаян и безпомощен човек. А на единствената гравюра, окачена на стената точно до вратата за към другата стая, се виждаше „Йедикуле“ 10 10 „Йедикуле“ (буквално „Седемте кули“) е един от кварталите на Истан-бул, свързан с квартала „Фатих“, на брега на Мраморно море. Той е на знаменитите Теодосиеви стени, носещ името си от броя на кулите, които по византийско време са били пет и са станали седем след завладяването на града от Османците. По османско време кулите са се използвали като затвор за високопоставени държавни служители или членове на династията. В квартала се намират множество исторически паметници от византийско време, както и гръцки и арменски църкви, тъй като преобладаващото население е било немюсюлманско. — Б.пр. . Пред портата на величествените стени на крепостта стоеше човек с кош, пълен със зеленчуци, а зад него — две босоноги дечица… Дали бяха негови, или от бездомните деца на тогавашния Истанбул, не се разбираше ясно…