Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Сигурен ли си, Невзат? Наистина ли си сигурен?

— Сигурен съм — казах й аз, вдигайки леко вежди. — Разбира се, че съм сигурен. Ако не бях сигурен, нямаше да те поканя.

Бях ли сигурен наистина? Всъщност не знаех, но би трябвало да съм. Докога можеше да продължава все така? Евгения беше най-близкият ми приятел, човекът, на когото вярвах най-много, беше най-важната от всички останали хора за мен, тя беше жената, която обичах… А Гюзиде и Айсун? Жена ми и дъщеря ми, които загубих? Техните мечти, стъпките им, вещите им, мирисът им, гласовете им, които все още чувах между стените на къщата ни… Признавам — все още живеех със спомена за тях. Но Гюзиде и Айсун ги нямаше вече. Колкото и да не приемах това, колкото и да не можех да се откъсна от тях — това беше реалността, тях ги нямаше вече, те не бяха между живите. Съдба ли бе това, проклятие ли, или някакъв малшанс. Както и да го наречем, онази страховита експлозия ми ги беше отнела — съпругата и дъщерята. Но животът си продължаваше. И да не иска, човек се среща с други хора, обича други. Любовта, изпитвана към другите, не би трябвало да отслабва връзката му с починалите близки. Ясно съзнавах, че трябваше сам да се убедя в това. Животът даваше предимство на живите. Образите на мъртвите, гласовете им, миризмата им, спомените за тях, стъпките им постепенно избледняваха и чезнеха. Тъжно, тежко — но изглежда, нямаше друг начин. Човек май не е много предано създание. И трябваше сам да си повярва, че не бива да забравя обичните си мъртви, че част от техните души се сливат с неговата и по този начин продължават да живеят в сърцето му. Казвам „трябваше“, понеже с времето ставаше все по-трудно да си спомним чертите на лицата им, а живите картини на битието ни с разтърсващата сила на събитията постепенно и все по-мощно ги изтриваха от паметта ни. Колкото и често да си повтарях обратното, това бе тъжната реалност, горчивата истина. И тя не след дълго ме сграбчи в хватката си. Повече не можех да й се съпротивлявам, бях стигнал до кръстопът в живота си и се бях предал. Там, на този кръстопът, ме чакаше Евгения. С нейна помощ се изправих от дъното, където бях пропаднал. Научих се отново да стоя на краката си, всъщност тя ме научи отново да вървя, носейки мъката със себе си. Ако изобщо има нормални хора, аз се опитвах да бъда един от тях. И за да изразя благодарността си към нея, направих онова, което преди много, много години трябваше да направя — поканих я у дома. След дълго колебание тя най-сетне прие, но не успя да се освободи от напрежението си. Боеше се, че всеки миг може да се отметна, да направя нещо, с което да я наскърбя. Затова и гласът й от другата страна на телефона беше толкова напрегнат, така скован. Трябваше да я успокоя, да я накарам да се отпусне.

— Какво има? — казах аз почти с истинско недоволство в гласа. — Да не би да искаш да ми кажеш, че няма да дойдеш довечера?

— Не, скъпи! Нищо подобно!

Напрежението беше изчезнало от гласа й.

— Само си мислех дали на идване да не взема малко от ония нашите мезета, които толкова обичаш?

Майсторски се справях с ролята си.

— Не, Евгения! Нали се разбрахме, тази вечер няма да правиш нищо, всичко ще е от мен…

— Добре тогава!

Беше се поуспокоила, очевидно бях успял да я убедя, но дали можех да кажа същото и за себе си? Малко се съмнявам.

— Добре, какво ще има на масата? — опита да се пошегува Евгения.

— Ястия, които никога не си виждала — продължих аз с още по-убедителен тон. — Няма да се изненадам, ако след като ги опиташ, ме накараш да започна работа във вашата механа.

Засмя се и рече:

— И преди да съм ги опитала, ще ти кажа същото, Невзат, скъпи! Стига вече си се занимавал с разните убийци и главорези! — Постепенно гласът й стана сериозен: — Наистина ти казвам! Защо не се пенсионираш и не дойдеш да работиш в „Татавла“?

Все това повтаряше, макар да знаеше, че никога нямаше да кажа „да“. Опитах се да прикрия раздразнението си.

— Аз да не съм билярдна топка да се търкалям насам-натам? То не е толкова просто — ще искам синдикати, осигуровки и най-вече — тлъста заплата, много повече, отколкото ми плаща държавата…

— Съгласна съм на всичко! — рече тя, приемайки играта.

А може и да не играеше? Може да бе искрена, както винаги?

Продължи убедено:

— Само да приемеш да работиш заедно с мен!

Засмях се, за да не й дам възможност да се развълнува, а да приеме думите ми като на шега.

— Чакай да помисля малко! Тъкмо и ти да можеш да видиш всичките умения на човека, когото ще назначаваш. Така ли се взема готвач — без да го пробваш какво точно може?