Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Ей тук пише „Д-р Недждет Денизел. Историк на изкуството. Археолог“.

Визитката, която сочеше Шефик, не приличаше на скромните картички на университетските преподаватели — отдалече се виждаше, че беше отпечатана върху много скъпа хартия.

Али обаче прояви интерес не толкова към визитката, колкото към професията на притежателя й.

— Археолог, значи! Ясно е, че жертвата се е интересувала от вашия Византион, инспекторе!

— В такъв случай трябва първо да посетим дома му — подкрепих го аз. — Така ще научим нещо и за д-р Недждет Денизел, и за самия Византион.

— Византион ли? Че какво е това? — опули се Шефик.

Али високомерно изгледа колегата си, преди да му отвърне:

— Не знаеш, нали, Шефик? Жалко за теб! Много жалко! Това е първото име на града, в който живееш самият ти!

Шефик не знаеше за случката преди малко и гледаше объркано към тях. Зейнеб му се притече на помощ.

— Нали в ръката на жертвата намерихме една монета, върху която пишеше „Византион“.

Адресът на жертвата от визитката беше в „Саматия“. В полите на един от седемте хълма, върху които се беше разположил Истанбул. Винаги съм го обичал, макар и не чак толкова, колкото „Балат“, където живеех. Беше един от най-старите исторически квартали, без които Истанбул нямаше да е това, което е. По-рано тук, в едно от най-приятните му места, са живеели най-вече арменци. Понякога, за разнообразие, с Евгения идвахме тук да пийнем по ракия, а не в „Татавла“ 5 5 „Татавла“ е името на днешния квартал „Куртулуш“, в който по-рано са живеели предимно гърци. — Б.пр. . Наричаше го със старото му гръцко име — „Псаматия“, което означаваше „песъчливо място“. Споменеше ли се „Саматия“, аз пък се сещах за каменните къщи с огрени от слънцето покриви и просмукани от мириса на море прозорци, старите църквици и джамии, тесните улички с безброй механи по тях, крайградските влакчета, всеки божи ден неуморно превозващи истанбулчани между хилядолетните крепостни стени. Но и „Саматия“ беше също толкова стара, уморена, овехтяла, досущ като „Балат“. Затова и не предположих, че двуетажната дървена къща на жертвата ще е толкова красива! Влязохме в малката градинка през желязна порта, между два буйно разцъфтели диви рожкова, обкичена с нежните му лилави цветчета. Пред нас се извисяваше огромна, килната на една страна, сякаш останала от византийски времена смокиня, разпръскваща тежкия си аромат под издигналото се високо в небето парещо слънце, който ни блъскаше право в носа чак до припадък. Отнейде долитаха пронизителните писъци на чайки. Дочуваше се детска глъч от съседната улица. Али изумено разглеждаше къщата и преглъщайки със слепнали уста, прошепна:

— Ама че хубава къща бе! Има си и градинка! Тия археолози май вземат добри пари!

Зейнеб, на няколко крачки пред него, вече беше стигнала до вратата, но се обърна и подметна:

— Или пък е попаднал на някакво голямо съкровище при разкопките!

— И затова да са го убили — че е прибрал и дяловете на приятелите си! — разбъбри се Али и не си личеше дали се шегува, или говори сериозно.

— Тогава да проучим и другите му колеги археолози — рече Зейнеб, но по закачливата усмивка на лицето й личеше, че си приказва ей тъй, само да е весело. — И да им проверим на всичките имотите и парите, цялото им имущество! — добави тя.

— Дали има, или няма съкровище, това не знам, но май ще трябва да направим както казваш — отвърнах аз.

Усмивката изчезна от лицето на Зейнеб. Али отмести поглед от червените мушката и ме загледа очаквателно. Време беше вече за по-сериозната работа.

— Да влизаме! — рекох им аз.

Точно в тоя миг телефонът ми се раззвъня. Видях, че ме търси Евгения, и се притесних леко. — Минутка, малките! — подметнах аз и се поотдалечих.

Вдигнах телефона, чак като стигнах под надвисналите цветове на дивия рожков.

— Здравей, Евгения!

— Здравей, Невзат!

— Как си?

— Добре съм, добре…

Но не беше така. Не можеше да е добре, защото тази вечер тя за пръв път щеше да влезе в моето пространство, там, където живеех, щеше да диша същия въздух, за пръв път щеше да се срещне с моите видения и болки, с моята скръб. Беше напрегната, понеже минаха години, докато я поканя в къщата си, макар самият аз да бях ходил у тях, дори без покана. Бил съм и в нейната кръчма, сред нейните приятели от гръцката общност. Но станеше ли въпрос за у нас, винаги изникваше някаква пречка тя да дойде; някаква емоционална барикада се извисяваше внезапно; изправяше се някаква стена, варосана с траура ми; далечината, примесена с болката ми, сякаш се уплътняваше. С времето Евгения посвикна с това, и не само не го споменаваше открито, но дори не ми отправи и най-малкия намек. Сигурно затова, когато най-сетне след всичко това я поканих, на лицето й се изписа по-скоро тревожност, отколкото щастие.