Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Посейдоне! — провикна се гръмогласно. — Ти, повелителю на моретата, на земетръсите и конете! Ти, син на Кронос и Рея, брат на Зевс и Хадес! Най-могъщият от безсмъртните! Вечният сред най-силните! Благодаря ти стократно! Почитам те хилядократно! Обичам те безкрайно!

Ти не отвърна поглед от нас! Не ни остави сами по пътя още щом тръгнахме от Мегара, та чак дотук! Винаги беше с нас! Сподели съдбата ни! Не изсипа гнева си върху главите ни! Не вдигна морските бури срещу нашите гемии! Не насъска мощен враг срещу нас! Укроти моретата, да бъдат милосърдни и щедри към нас!

Ти, най-величественият сред боговете! Вечният повелител на моретата, пазителят на народа на Мегара, впуснал се в този път! Без теб щяхме ли да открием този рай, обграден от три морета? Ако не беше ти, нямаше да изградим върху тази благодатна земя нашия млад град, извисил се като храм към небесата! Ако не беше ти — нямаше да ни има нито на сушата, нито в морето! Ти ни обикна като свои чеда, ти ни пожали и приласка, ти ни защити. И ние искаме да изразим благодарността си към теб, жертвайки този бик. Моля те, приеми нашия оброк! Моля те, както винаги досега, смили се над нас, пази ни и ни гледай. Моля те, поискай и от другите богове да се смилят над нас! Защото ти си онзи, който ни обича най-много! Защото си силен! Защото си справедлив!

Бог Посейдон все така гледаше младия крал на тази млада страна Визас с огнения си поглед. Кралят не се ядоса на равнодушието му. Преклонено падна на колене, сведе глава и го приветства. Сетне бавно се изправи и тръгна към бика, държан от четиримата воини, като боец към целта си. Бикът първо забеляза проблясващия му меч. Лъчите на слънцето, сякаш за да известят за приближаващото го злощастие, се отразяваха в блестящата повърхност на меча и заслепяваха очите на буйното добиче. Бикът, неспокоен от опасалите го множество въжета, се възбуди и напрегна. Искаше да избяга от тясното място, пропито от морския мирис, да се освободи от притягащите го отвсякъде въжета, да се спаси от режещия очите му блясък. Опита се да си пробие път през тясното пространство, повличайки със себе си и четиримата мъже. Но не успя — те здраво притегнаха силното животно с въжетата.

Богът на моретата гледаше краля право в очите. Докато Визас бавно се приближаваше, животното ставаше все по-неспокойно и тревожно. Задиша гневно през разширените си ноздри. Войниците вече едва го удържаха. Оракулът, който държеше глинен съд, за да събере кръвта на бика, отдавна беше захванал молитвите си. Визас спря пред красивото и мощно животно, без да вади меча си. Загледа се почтително в жертвата си, която щеше със собствените си ръце да предаде на бога. Бикът също впери поглед в зениците му. С напрегнато любопитство, сякаш се опитваше да проумее случващото се. Кралят разбра, че не бива да кара нито бога да чака повече, нито жертвеното животно. Отново посегна към дръжката на широкия си остър меч и го завъртя. След още само една крачка го заби отдолу, в гърлото на бика. Той не помръдваше, макар кръвта му да шуртеше право в глинения съд на оракула. Но не след дълго целият потрепери от болка и се опита да се хвърли напред. Ако не го държаха, щеше да повлече и хората сред бликащите пръски кръв и да ги влачи чак докато се омаломощи. Яките им ръце обаче не го изпускаха. Не мина много — и животното изгуби сили, първо се строполи с треперещи крака, а после шумно се изтърколи на дясната си страна.

Богът се взираше в краля. Но кралят вече не мислеше за бога. Дали заради опръскалата го от горе до долу кръв, дали воден от някакъв древен инстинкт, не можеше да откъсне поглед от очите на бика, който беше убил само миг преди това. В тях вече нямаше гняв, само обърканост и малко тъга. Кралят не съжаляваше за стореното. Беше спокоен като човек, изпълнил каквото му се полага да извърши.

Но защо ли не можеше да отмести погледа си от черните изцъклящи се очи на своята жертва?

Сивите очи на жертвата така си и оставаха вперени в Ататюрк. Изглеждаше около петдесетте — с навити ръкави, с притиснати една към друга длани, с вързани с найлоново въже китки. Разкрачените му крака гледаха към морето. Дългите му и прави коси се бяха разпилели върху мраморната основа. Сиви като сребро. Яката на тютюневото му кожено яке и бежовата риза бяха почернели от засъхналата кръв. Лицето му с красивата тънка посребрена брада беше опряло в гърдите, иначе съвсем лесно можех да видя дълбокия прорез на гърлото му — вероятната причина за смъртта на мъжа. Макар подобни гледки да бяха едва ли не ежедневни за мен, дали заради ранния утринен час, дали защото вече започнах да поостарявам, но сега ми стана някак си чоглаво да гледам трупа. Обърнах се към изсветляващото с всеки изминал миг море.