Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Гневът върху лицето й се стопи, раменете й увиснаха и тя се строполи във фотьойла пред нея.

— Сигурен ли сте? — Беше вперила очи в нас, опитвайки се да разбере какво й казваме. — Сигурен ли сте? Да не би да грешите?

Мъката й изглеждаше съвсем истинска. Сигурно и тя не бе успяла да забрави Недждет. Докато през ума ми преминаваха тези мисли, заместникът ми Али, без изобщо да се трогне от състоянието на жената и с присъщата си липса на такт, набързичко й разказа какво се бе случило.

Притеснението на Лейля се превърна в безкрайно учудване.

— В Сарайбурну ли?

— В Сарайбурну…

Али, също като мен, я наблюдаваше много внимателно, опитвайки се да прецени всяка нейна реакция.

— На няколкостотин метра от местоработата ви, от музея „Топкапъ“, така да се каже…

Лейля остана известно време така, сякаш не знаеше какво да каже, мислех си, че ще се разплаче, но не го направи, напротив, съвзе се доста по-бързо, отколкото бях очаквал.

— Добре, но как? Как е умрял?

— Бил е убит, някой му е прерязал гърлото — спокойно поясни моят помощник.

За миг лицето на Лейля се смръщи. И толкова. Отметна с ръка кичура медна коса, паднал над окото й.

— Кой? Кой го е убил? — попита с почти толкова спокоен глас като този на Али.

— Не знаем. Надявахме се вие да знаете нещо.

— Аз ли? — изрече тя, като се отдръпна леко назад, облягайки се на гърба на фотьойла, подобно на кораб, акостиращ в сигурно пристанище. — Как бих могла да знам?

Тя се отдръпваше назад, но аз се наведох по-близо към нея.

— Вижте, госпожо Баркън, това не прилича на обикновено убийство. Срещу себе си имаме професионални убийци. Ако споделите онова, което знаете за Недждет Денизел, ще ни бъде по-лесно да ги заловим.

Раздвижи се притеснено, сякаш исках от нея нещо неимоверно трудно.

— Разбира се, бих искала да ви помогна, но с Недждет сме разведени от пет години…

— Казахте, че сте се виждали с него?

— Виждахме се — каза и спря, сякаш си припомняше нещо много важно. Но бързо отмести поглед, като че ли не й се искаше да сподели с нас онова, което беше изплувало в съзнанието й. — Срещах го, но не знам нито с какво се занимава, нито с кого работи, нито нещо друго…

— Кога го видяхте за последно? — повтори първия си въпрос Али. — Изглежда, той изобщо не е прекъсвал емоционалната си връзка с вас. В чекмеджетата му намерихме ваши снимки.

Лицето й сякаш помръкна.

— Само Недждет може да знае това… дали е прекъснал, или не емоционалната си връзка с мен. Но е нормално да има мои снимки. И аз имам негови.

— Значи, вие сте прекъснали емоционалната си връзка с него?

— Да, всичко това свърши! — рязко поклати главата си тя. — Недждет ми е само стар и добър приятел.

— Добре — рече Али, почесвайки брадичката си, — но вие не ми отговорихте на въпроса…

Лейля го изгледа накриво.

— Кой въпрос?

— Кой друг може да е — кога за последно сте се видели с Недждет. За втори път ви питам, а вие все не ми отговаряте.

Заместникът ми сякаш я обвиняваше. Помислих си, че ще се нервира, но тя запази спокойствие.

— Извинявам се, главата ми се поразбърка… За последен път видях Недждет в неделя вечерта.

— Къде се видяхте?

— В ресторанта в летния дворец „Сепетчилер“ 14 14 Летният дворец „Сепетчилер Касръ“ е в „Еминьоню“, Сарайбурну. Построен е по времето на султан Селим ІІІ и тогава бил разположен в границите на двореца „Топкапъ“. Това е било мястото, където са приставали лодките на султаните и откъдето те са наблюдавали отплаването на османските флотилии за различните военни действия. — Б.пр. …

— В „Сепетчилер Касръ“ ли? — в един глас повторихме въпроса и двамата с Али.

Реакцията ни не убягна от вниманието на Лейля, но още преди да каже каквото и да било, избързах да я попитам:

— Говорим за един и същи летен дворец — онзи в Сарайбурну, нали така?

— Да, за същия става въпрос. За двореца, построен от Давут ага, архитектът на Мурат ІІІ, и реновиран по-късно по времето на Махмуд І — довърши тя с отегчението на учител, опитващ се да обясни нещо на апатичните си и незаинтересувани ученици. — Онази, историческата сграда отдясно, като тръгнете по пътя, знаете го, от Сарайбурну към „Сиркеджи“.

Изобщо не предполагах, че Лейля ще ни третира като някакви си прости невежи.

— Значи — запитах аз на свой ред, — сте вечеряли на сто метра от мястото, където намерихме трупа на Недждет? Така ли?

За пръв път на лицето й се изписа вълнение.

— Тру… трупът там ли е намерен? — заекна тя и продължи, сякаш се отбраняваше: — Недждет избра това място. Ако ме питате, изобщо не бих отишла в „Сепетчилер“. Беше грешка и да вечерям с него. И без това се скарахме.