Макар да се опитваше да разкаже всичко това с ирония и присмех, болката й беше все още толкова силна, раната й беше все още толкова незаздравяла, че гласът й трепереше от нервно напрежение. Страданията все още изгаряха душата й, сякаш не знаеше за смъртта му, все едно че беше още жив, а не се беше преселил във вечността, че го нямаше вече. Гледах я и не можех да разбера дали все още мразеше, или все още обичаше бившия си съпруг.
— Защо Недждет искаше да се съберете отново?
Въпросът на Али се сгромоляса насред настъпилото кратко мълчание. Лейля премигна няколко пъти, нервно притваряйки дългите си ресници.
— Казваше, че все още ме обича.
— Обичаше ли ви наистина?
Лейля замълча за миг, очите й се насълзиха.
— Не знам — въздъхна тежко и вдигна рамене. — И не искам да знам!
Изведнъж сълзите й започнаха да се стичат и тя закри лицето си с длани. Безмълвно заплака. Но за кратко. Овладя се и отново се превърна в силната директорка на музея.
— Извинете, не се сдържах. Не ме интересуваше обичта на Недждет. Това си беше негов проблем.
В стаята настъпи тишина. Тъкмо се чудех как отново да подхвана темата, но слава богу, Али отново премина в атака:
— Защо се разделихте по-рано?
— Моля? Какво казахте?
— Питам за раздялата ви. Понеже Недждет се беше променил, затова ли се разделихте?
Лицето й се натъжи от лошия спомен.
— Може да се каже — отвърна тя и смело впери поглед в Али. — Завърза връзка с асистентката ми. Младо момиче, петнайсет години по-млада от мен. — Усмихна се малко насила и продължи: — Да, сякаш на света нямаше други жени, та се захвана точно с моята асистентка.
Тези й думи допълниха общата картина. Сега вече знаехме доста повече и за жената отсреща, и за жертвата. Но не беше достатъчно.
Този път аз наруших настъпилото тягостно мълчание в стаята.
— Сетих се за онова първо предложение, което Недждет ви е направил. Къде ви предложи да се ожените? Казахте, че било някакво историческо място.
Сякаш потъна някъде във времето.
— Недждет ми направи първото предложение на Сарайбурну.
— В крепостта „Сепетчилер“ ли?
— Не, пред храма на Посейдон…
Поусмихна се, като срещна празните ни и недоумяващи погледи.
— Разбира се, днес този храм не съществува! Ние се оженихме на мястото, където се предполага, че се е намирал Посейдоновият храм — преди близо две хиляди и седемстотин години. Първите заселници от Мегара, когато за пръв път са основавали града Византион, са изграждали храмове на боговете си по крайбрежието. Един от тях е бил на Посейдон, богът на моретата…
Щом само чу за Византион, вълната на любопитството направо заля нашия Али.
— Този Византион има ли някаква връзка с Недждет? — запита бързо той.
— Това беше дипломната му работа, беше един от малцината в Турция, които познаваха много добре този въпрос.
— Затова ли е нарекъл папагала си Визас?
Лицето на Лейля някак си просветна.
— Запознахте ли се вече с Визас? Смята се за човек. Толкова мила птица, истински приятел!
— Така е! — За пръв път заместникът ми споделяше чувствата на жената. — Невероятно създание!
— Добре, а монетите? — реших да прекъсна приказките за папагала аз. — Недждет интересуваше ли се от старинни монети?
Така ни погледна, сякаш искаше да каже: „А вие откъде знаете?“. Може да бяхме попаднали на важна следа и не исках да оставям този въпрос по средата.
— Работил ли е по въпроса за монетите от времето на Визас?
— Всъщност нумизматиката не беше истинската му специалност, но напоследък се беше заинтересувал от старинните монети. Събираше ги и имаше богата колекция.
Да не би да бяха сложили в ръката му монета, взета от собствената му колекция? Ако беше така, значи, разследването ни беше стигнало до някъде.
— Къде пазеше колекцията си? Сигурно не я е държал на съвсем достъпно място? — попитах аз.
— Не знам, трябва да е в дома му.
В къщата на Недждет не бяхме попаднали на нищо, наподобяващо каса или сейф. Може да я беше скрил някъде. Това значеше, че ще трябва още веднъж да отидем и да огледаме дома му. Докато тези мисли се въртяха в главата ми, Лейля попита:
— Защо се интересувате от монетите? Защо древните монети са ви толкова важни?
Беше дошло време да се играе с открити карти. Тъкмо щяхме да имаме възможността да преценим и реакциите на жената.
— Открихме монета близо до трупа му.
Не изглеждаше учудена, само присви очи и попита:
— Каква монета сте намерили?
Читать дальше