Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Бях чувал от майка ми историята на Змийската колона. Била е донесена от Делфийския храм на Аполон. Вярвало се е, че тя пази града от змии, скорпиони, стоножки и всякакви други вредни пълзящи и насекоми. Но когато някакви самозабравили се негодници отсекли змийските глави с мечовете си, гадините го нападнали. Майка ми разказваше най-различни занимателни случки, за да ме накара да заобичам историята. С нея бяхме ходили да разглеждаме главата на едната змия в Археологическия музей. Втората се пазела в някакъв английски музей, а третата, за съжаление, била изчезнала.

Оставихме зад нас Змийската колона със странната празнота от липсващите змийски глави, хилядолетната Константинова колона 21 21 Построена е по заповед на Константин VІІ в чест на дядо му Василий І. Първоначално е била висока 32 м., а в момента е 21 метра. Била е покрита с позлатени бронзови или медни листове, свалени и претопени през 1204 г. от кръстоносците по време на Четвъртия кръстоносен поход. — Б.пр. , и промъквайки се между автобусите с туристи, слязохме покрай „Ая София“ и се спуснахме през парка „Гюлхане“. Минахме по хубавия път между огромните дървета, по които през този сезон гнездяха щъркели, и стигнахме до „Сепетчилер“. Но келнерите, които са били на работа по време на събитието в неделята, още не бяха дошли. За да не губим време, тръгнахме към полицейското управление, за да разберем какви са новините от Зейнеб. Оставихме яркото обедно слънце да свети в листата на старата слива в двора и влязохме в лабораторията, никога невиждала дневна светлина. Зейнеб седеше на компютъра. Поглеждаше в екрана и си водеше някакви бележки. Така беше потънала в работата си, че дори не ни забеляза, като влязохме.

— Как е, Зейнеб? Толкова си се унесла… Само не ми казвай, че си решила вече случая! — пошегувах се аз.

Стреснато се откъсна от екрана на компютъра, но като ни видя, се усмихна и понечи да се изправи. Направих й знак с ръка да не става.

— Де да бях, инспекторе! — рече и усмивката откри равните й хубави зъби. — Без вас си е трудничко.

И Али с любопитство се взираше в екрана на компютъра — да разбере докъде е стигнала колежката му.

— Еее, какво гледаше толкова съсредоточено? Какви са тия бележки, които си разчертала? Да не би кръвта по мазилката, която взехме от къщата на жертвата, да се е оказала неговата?

Зейнеб погледна унило.

— Не бе, Али. Тестът е отрицателен. Мазилката не посиня и не позеленя като при реакция с кръв. Значи, петната по мазилката не са от кръв.

— Значи, жертвата не е била убита в банята! — с нескрито задоволство от правотата си промърмори Али. — Тогава от какво ще са тъмните петна по мазилката? От самия човек ли? Да не би пък Недждет да си е боядисвал косата?

— Е, чак такива подробности не знам, но е сигурно, че не са от кръв — с неудоволствие отговори Зейнеб.

— От различни места ли взе пробите от мазилката? — намесих се и аз в разговора им. — Ако са само от едно място, може да сме пропуснали нещо.

— Прав сте, инспекторе, но съм ги взела от различни места. И смятам, че престъплението не е извършено там, в банята.

— А това пък какво е? — прекъсна ни Али, който се беше вторачил в екрана на Зейнеб. — Що за картинка е това?

Приближих се — виждаше се нещо, напомнящо главата на орел. Али не откъсваше поглед от него, мъчейки се да отгатне какво представлява. Зейнеб се възползва от стъписването му и го притисна.

— Според теб какво може да е?

— Откъде да знам? Прилича на някаква птица, по-скоро — на птича глава. Някаква антика ли е?

— Да — засмя се Зейнеб, — антика! Само на няколко хиляди години!

Обърна се към мен, опитвайки се да скрие радостта си.

— Какво ще кажете, инспекторе, каква е тази рисунка според вас?

Да си кажа честно — и аз не можех нищо да разбера. Но като разгледах очертанията й и успоредните им къси линии, си спомних, че така се изчертават картите — по-близките до морското равнище места с бяло, по-високите — с точки, а най-високите — с линии.

— Карта ли е?

— Браво, инспекторе! Да, карта е! Топографска карта. Но на кое място? Можете ли да отгатнете?

— Откъде да знам? — отвърна Али, видимо притеснен. — Може да е всяко едно място…

Големите като на кошута очи на Зейнеб весело светнаха.

— Стига бе, Али! Майтапиш ли се? Разследваш местопрестъпления, малко от малко използвай мозъка си!

Дали Али щеше да си поразмърда мозъка, не знам, но и неговият началник не се сещаше за нищо в този момент. Като разбра, че няма да се сетим, Зейнеб взе да ни подсказва: