Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Не е така, мила ми Зейнеб — засече я Али. — Тази монета са я секли не жителите на Византион, а римляните, при това — стотици години по-късно.

Ей, тия май пак започнаха!

— Наистина, Зейнеб, кога Византион е станал римски? — намесих се и аз. — Има ли нещо по този въпрос в нещата, които си изчела?

Лицето й светна като на трудолюбив ученик, изпълнил отлично домашната си работа.

— Има, инспекторе! Не знам колко е вярно, понеже потърсих в интернет — отвърна ми тя и хвърли многозначителен поглед към Али. — Всъщност данните, които сте взели от Лейля ханъм, са по-достоверни. Но от това, което прочетох… — Не беше много сигурна и отново погледна в записките си. — Да, точно така пише — Византион е основан около 660 г. пр.н.е. Просъществувал повече от седемстотин години като град държава. През 73 г. е присъединен към Рим в границите на Витиния и Понт.

Наистина, малко се поучудих.

— А бе, значи, Рим е бил чак след 700 години? А аз си мислех, че империята е от по-рано…

— Прав сте, и аз смятах така — отвърна тя. — Срам ме е да го кажа, но аз си мислех, че гърците и римляните са един и същи народ.

Какво бих могъл да кажа? Бяхме невежи за историята на собствения си град! Да оставим настрана гръцкия и римския период. Не знаехме нищо и за османския му период. Въпреки цялата ни неукост, станеше ли дума — без капка свян заговаряхме за „славните ни предци“! До припадък!

Докато си мислех за тези неща, осъзнах, че сме в странна ситуация. Ние работехме върху разкриването на едно престъпление. Бяхме от хората, които разрешават престъпления, спорят около неизвестните страни на случилото се, размишляват, разсъждават. А сега досущ като някакви археолози седяхме около масата и издирвахме тайнственото минало на града. Не че не ми допадаше и това, но задачата ни беше да разследваме едно престъпление и да разрешим случая.

— Както и да е — рекох и станах от стола. — Зейнеб, скъпа, кога щяха да правят аутопсията?

— Утре, шефе! До обяд ще имаме резултатите от аутопсията, така си мисля.

— Добре, но няма да е лошо утре още веднъж да посетим къщата на убития. Както каза Лейля, може би колекцията му от монети ще е някъде там. Трябва добре да го проучим и самия Недждет. Още ли е работел в университета, или е бил на някаква друга работа? Трябва да разберем всичко това. Лейля приказваше за него малко колебливо. Стори ми се, че крие нещо от нас. Трябва да прегледаме и криминалното му досие. Дали се е забъркал в нещо? Ако няма досие, да проверим бил ли е разследван за нещо?

— Ами онзи хирург? Него няма ли да го разпитаме, шефе?

— Ще го разпитаме, Али. Аз сега ще мина през онова сдружение.

Сякаш малко се притесни.

— Да дойда и аз? Тук няма какво да се прави вече…

— Ти вземи се отбий надвечер в този ресторант в крепостта „Сепетчилер“. Може келнерите, които са работили в неделя, вече да са дошли на смяна. Наистина ли Лейля ханъм е била там онази вечер? Наистина ли са се карали? По начина, по който тя ни разказа, ли е било, или иначе? Какво точно се е случило помежду им? Всичко разбери!

Да, но някак си не успях да го убедя.

— До вечерта има още много време, шефе! Да дойда с вас, пък после да прескоча и до „Сепетчилер“?

Дали искаше да дойде, защото се притесняваше, че нещо лошо може да ми се случи, или понеже се опасяваше, че ще изгуби нишката на разследването? Трудно ми беше да преценя.

— Добре, да вървим тогава! — склоних пред настоятелността му аз.

Направих няколко крачки и погледът ми отново попадна на зюмбюлите, които Али беше донесъл. Още ухаеха възхитително! Обърнах се към нашата криминоложка с надеждата, че ще се научат най-сетне да се ухажват, без да се карат и да се заяждат един с друг.

— Зейнеб, да беше отишла и ти с Али довечера?

В тъмните й очи просветна някакво стеснение.

— Както заповядате, инспекторе!

Явно беше разбрала истинското ми намерение, но за да не бъде много приятелско, се обърнах към нея съвсем служебно:

— Заедно говорете с келнерите. Разпитайте ги, да видим, може пък собственикът на ресторанта да познава Недждет Денизел.

Макар да се опитваше да прикрие чувствата си, и нашият дивак с радост прие предложението ми.

— Ще се върна и ще те взема, Зейнеб!

Мъчеха се да избегнат погледите си.

В този миг изрекох първото, което ми дойде на ума:

— Вярно, след като ще ходите в крепостта „Сепетчилер“, защо не вечеряте там? Ако нямах гостенка тази вечер, и аз щях да дойда с вас. Малко е скъпичко, но пък гледката е страхотна!