Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Щом влязохме в стаята, не се стърпях да не полюбопитствам.

— С какво се занимавате тук, Намък бей? Какво означава ДЗИ?

— Това е една неправителствена организация — сякаш с нежелание отвърна той. — Инициатива за опазване историята на града.

Посочи дървените столове и ни покани да седнем.

Върху стола, на който понечих да седна, беше разстлан един от плакатите от демонстрацията им със същата снимка на една от дървените истанбулски къщи и надпис: „Не пали, не руши, а пази!“. Навих плаката и го сложих на масичката, чиято повърхност беше започнала да се лющи, и чак тогава седнах на стола. Заместникът ми вече се беше разположил отсреща, на другия стол, чиято боя също падаше. Докато Намък се наместваше в довлечения бог знае от кой офис стол, погледът ми попадна на друга снимка — под византийските стени се беше разположило младо семейство на пикник, жената готвеше нещо на газовия котлон, мъжът седеше по турски на постланото килимче, а най-отпред децата им се усмихваха чаровно пред обектива с липсващите си предни зъбки.

— Това е най-невинното — вметна Намък, забелязвайки, че се взирам в снимката. — Хората без подслон се опитват да оцелеят в този живот. Разбира се, има някаква ирония в това, да възприемаш историческите паметници като покрив над главата си… Но най-ужасни са ония, които печелят пари от това… — Пое дълбоко въздух, сякаш да потуши гнева си. — Питахте ме за ДЗИ. Абревиатурата означава „Дружество за защита на Истанбул“.

Държеше се леко високомерно, за да ни накара да се почувстваме малки и незначителни. И не се притесняваше да го покаже. Затова и Али изобщо не го хареса.

— Дружество за защита на Истанбул — повтори той с подигравка. — И от кого го защитавате Истанбул?

— От варварите го пазим. — Говореше уверено, като човек, убеден в справедливостта на делото си. — От грабливите хищници, които искат да унищожат хилядолетната история, която е ни по-малко, ни повече от три хиляди години, откакто съществува този град…

Беше се увлякъл, готов да продължи също толкова разпалено, когато Али грубо го прекъсна с възможно най-гаменски тон:

— Че кой ви е искал да го защитавате? Доколкото знаем, сте хирург, какво ви интересуват историята или градът? Някой да ви е казал да защитавате града? Има ли такъв изобщо?

Понечих да му дам знак да замълчи, но не успях — беше насочил цялото си внимание към хирурга и дори не ме забелязваше. Намък разбра намеренията на разпаления полицейски служител и подпря лакти върху бюрото си.

— Да, има! — отвърна той и посочи към величествения храм, извисил се точно срещу малкия прозорец. — Погледнете! Какво виждате?

— Джамията „Молла Зейрек“ — смънках аз.

Учуди се, че знаех името на джамията.

— В този квартал ли живеете?

— Не много далеч оттук… В „Балат“.

— Сега разбирам. Поздравления все пак, Невзат бей. Защото хората обикновено не знаят нищо друго, освен името на кварталната си джамия. Е, с изключение, разбира се, на такива като „Сюлейманийе“, „Фатих“, „Еюб“. Както и да е… Ставаше дума за джамията „Молла Зейрек“, или за църквата на манастира „Пантократор“, както е било старото й име. Най-малкото това е паметник на хиляда години. Бил е построен през ХІІ в. за цели дванайсет години. — В очите му проблесна иронично пламъче. — Не знам дали има някаква връзка с дванайсетте апостоли. Първо е била църква, после — медресе, сетне са я превърнали в джамия. Нарекли са я на името на един учен, който преподавал в медресето — молла Зейрек.

— Добре, но за какво ни разказвате всичко това? — измърмори недоволно Али. — Какво ни засяга нас историята на джамията?

— Опитвам се да ви отговоря на въпроса. Ще разберете, ако проявите малко търпение. — Не, не се беше ядосал, в движенията му нямаше и най-малкия намек за раздразнителност. — Но както виждате сами, този величествен паметник се руши, разпада се, не е поддържан достатъчно добре. Някой път нощем, като остана да работя до късно в сдружението, особено при пълнолуние, виждам един дух да се възправя към небесата от този стар храм. Дали е на ктиторката императрица Ирина, или на нашия молла Зейрек, не е ясно, но това безтелесно създание ми говори: „Защо нищо не правите? Защо не попречите това свято съкровище да се разруши? Защо не ни защитавате?“. Затова и аз се почувствах длъжен да защитя този храм, както и историческите паметници в този град. Ако преди да умра, успея да направя нещо за този град — ще почивам в мир. Духът на джамията „Зейрек“ ще ме остави на мира. Но ако не направя нищо, тогава онзи дух ще се стовари върху ми като някой демон или вампир. — Онази иронична усмивка, която толкова подхождаше на мургавото му лице, отново грейна. — Така е, господин инспектор, онзи дух е, който ме кара да върша тези дела, духът на това място, на този квартал, на този град…