Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Не вярвам на такива стъкмистики — рязко го прекъсна нашият Али. Говореше така напук, но всъщност думите на хирурга го бяха впечатлили. Въпреки това не искаше да ги приеме и продължи да се инати: — Добре де, как го защитавате този град?

Лицето на Намък се смръщи.

— Всъщност не успяваме! Винаги нещо ни пречи! Купуват се депутати, министри, журналисти, престъпниците сами назначават вещите лица, проникват и в съдебните състави. Ама че това било историческо място, ама че било природен парк — нищо не признават!

Беше искрен, възмущението му — истинско.

— Все трябва да има и честни хора — казах аз, макар да знаех, че положението е наистина толкова отчайващо. Някак си не ми се искаше да вярвам, че е съвсем безнадеждно. — Трябва да има хора, които обичат този град, които са готови да го пазят.

Той обаче само тъжно поклати глава.

— Има. Приятелите ми, които видяхме тук. И бебето Дениз, синът на Ясемин. Но да не бъдем толкова песимисти — може да има и още хиляда души. И толкова! От цял един петнайсетмилионен град да се съберат най-много няколко хиляди души… Никой не го е грижа за Истанбул! Ограбват бъдещето пред очите им — и на никого не му пука, все едно не става въпрос за него самия! Жителите на този град са толкова безсъвестни, равнодушни, предателски и невежи хора, че… Грижа ги е само за днешния ден! Стане ли дума — всеки тръгва да се оплаква! Но ако им речеш да направят нещо — първо всеки гледа собствения си интерес! Ние трябва да опазим града си. Това: „Истанбул — културна столица на Европа!“, е чиста лъжа и измама! Евтина пропаганда! Общините, валийството, правителството, държавата, гражданите — всички лъжат! Всички са мошеници…

Нашият избухлив Али само като чу да се ругае държавата — и кипна.

— Опааа! — предупредително изрече той. — Я малко по-полека! Всички са лоши, само вие ли сте добрите?

Намък, видял, че не намира разбиране на своята загриженост, отчаяно поклати глава.

— Въпросът не е в това, дали аз съм добър, а в това, че трябва да защитим града, в който живеем. И ние се опитваме да направим точно това — каза той с натъжен поглед. — Но само да поискаме да сторим нещо хубаво за града — и сме изправени срещу полицията.

— Ако действате, спазвайки законите, никой няма да застава насреща ви — назидателно говореше Али, като че ли произнасяше присъда от последна инстанция. — Тръгнете ли да нарушавате закона — разбира се, че ще сте изправени срещу полицията. Я да видим каква е и тази ваша акция на Златния рог?

— Голямо престъпление е — подигравателно каза Намък. — Протестирахме срещу моста за метрото, който ще се строи над Златния рог. Защото ще загрози силуета на града. Ще наруши прекрасната гледка към джамията „Сюлейманийе“.

Прав беше — мостът за метрото щеше да стои като пранга върху Златния рог. Цялата тази хубост щеше да се засенчи от онова ми ти железобетонно чудовище. На Али, който нищо не знаеше за това, не му дремеше за красотата на Златния рог. За всичко говореше с характерния за професията тон, който не прилягаше нито на младостта му, нито на смелостта му, на нищо от това, което го правеше да бъде, какъвто е.

— Не може! За всичко си има правила! Правили сте незаконна демонстрация!

Както гледах — този безсмислен спор щеше да се проточи и работата да се оплеска.

— Както и да е, Али! — поозаптих малко помощника си. — Да се върнем на въпроса, за който сме дошли тук. Вие познавахте ли го този Недждет Денизел, Намък бей?

— Познавах го… Ако трябва да съм искрен, не го обичах.

— Защо?

— Защото беше един негодник… затова!

— Срамота е! Как говорите за един мъртвец? — обади се Али.

Този път Али беше прав — малко грубо беше от страна на Намък да говори така за умрелия.

— Това, че някой е умрял, не го прави по-малко мръсник! — отвърна Намък, сякаш прочел мислите ми. — Не се отбраняваше, напротив, говореше съвършено спокойно, дори назидателно. — Всички ще умрем! Но дали смъртта, склопила очите ни, ще измие всички грехове, които сме извършили приживе? Ще изтрие ли извършените престъпления? Убийствата? Извършените жестокости? Ще престанат ли да съществуват, все едно никога не са се случвали? Ако смъртта на злодеите ще ни спаси от злините им, какво ще направи смъртта с добрините, извършени от другите? Ще смятаме ли за несъществуващи всички прекрасни неща, които добрите са създали в живота си? — Наведе се към помощника ми. Гледаше го право в очите, сякаш го поучаваше. — Смъртта не може да оневини злото, инспекторе! Единственото, което може да изчисти злото, е доброто. Можеш да оправдаеш греховете си само ако извършиш много повече добрини! Приживе Недждет не беше добър човек, и като мъртвец — няма как да се превърне в добряк!