Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Пак трябваше да се намеся, за да предотвратя прерастването на спора между двамата в по-лошо — в кавга.

— Нали не казвате това само защото Недждет Денизел е бившият съпруг на Лейля? — казах аз, вдигайки вежди. — Не е от някаква ваша ревност?

— Не, нищо подобно няма! Връзката им с Лейля е приключила преди много години. Недждет ме отвращава като човек. Единствената причина да не го харесвам, е, че той е един от онези, които разграбват и унищожават града. Нищо не може да го извини, още повече че е археолог, историк.

— Значи, смятате, че си е заслужил смъртта…

Чудна работа! Али беше смирил гнева си и сега дори започна да се заиграва с човека, с когото само преди минута се караше.

— Никой не заслужава да умре, инспекторе… — Как не! Намък не беше толкова лесен улов, че да се хване на въдицата! — Недждет си е заслужил наказанието, но не и смъртта. Освен това ние не сме онези, които трябва да раздават правосъдие, а хората на закона…

— Ако законите не са достатъчни? — вметнах и аз, гледайки го въпросително. — Нали казахте, че всички пречат на правосъдието. Какво ще направите тогава?

— Ще ви кажа какво ще направим — никого няма да убиваме, към никого няма да прилагаме насилие. Защото колкото и да е великолепен и величествен този град, колкото и богата история да има, той ще е само купчина камъни, дървета, желязо — нищо повече! — ако не са хората. Хората правят градовете, творят историята… Ако ги нямаше хората, нямаше да има нито Византион, нито Константинопол, нито Истанбул! Когато защитаваме града, ние всъщност защитаваме човека, хората. Най-прекрасните творения на човека. Респективно, постигането на нито една цел не може да оправдае убийството дори само на един човек…

Същото бяхме чули и от Лейля. Много красиви думи, но по-важното беше дали са истина.

— Срещали ли сте се някога с Недждет? — отново върнах въпроса на жертвата. — Лично, очи в очи?

— Срещал съм го, много пъти…

— Какви бяха отношенията ви? В личен план?

— Той знаеше, че не ми е приятен. Но и той не ме обичаше!

Явно темата му беше неприятна.

— А той вас наричал ли ви е „негодник“? — подхвана го пак нашият Али. — Понеже вие най-спокойно го наричате така…

Намък се изсмя гръмогласно.

— Сигурно ме е наричал! Но си мисля, че по-скоро би ме нарекъл „балама“. В неговите очи всички ние, които не се грижим единствено за собствения си интерес, изглеждаме като стадо ахмаци. — Замисли се за миг. — Да, много го беше яд на мен. Заради Лейля. Изглежда, още е влюбен в нея. Тя не е много съгласна с мен за това, но според мен си е точно така…

— А самата Лейля? Може би и тя все още да е влюбена в Недждет?

Хирургът сви вежди. Може би хвърленият от Али зар за пръв път щеше да свърши работа.

— Да вземем дори само това, че даже е приела поканата му за вечеря!

— Първо ме попита дали да отиде.

Май в края на краищата нашият умник беше докарал нещата дотам, докъдето искаше, и се готвеше да вкуси победата! Само чакаше най-благоприятния момент! И той, изглежда, беше настъпил.

— Сигурно сте прав — рече Намък. — Човекът е такова създание, че иди го разбери!

Задържа дъха си, сякаш го присви под лъжичката.

— Така си е — отвърнах му с дълбока въздишка, все едно че съм преживял и аз същото. — А жените са още по-сложни създания. Не можеш ги разбра нито какво мислят, нито какво ще направят.

— В тези неща няма жени, няма мъже, Невзат бей! Всички сме хора! Но все пак не мисля, че Лейля е запазила подобни чувства. Ако беше така, щеше да ми каже.

Подръпваше мустаците си с дясната ръка. Макар да се мъчеше да изглежда спокоен, в главата му всичко се беше объркало.

— Както и да е — рекох аз, оставяйки го насаме с подозренията му. — Да се върнем на темата. Какво правихте вчера вечерта? Лейля ханъм каза, че сте били заедно?

Моментално се посъвзе.

— Бяхме в сдружението. Имахме събрание, то свърши към десет часа. И Лейля беше там.

— За какво беше събранието ви?

— За превръщането на района около „Султан Ахмед“ в музеен остров. Най-сетне им дойде умът в Министерството на културата! Най-сетне поставиха на дневен ред проекта, който от години им предлагаме. За това си говорихме онази вечер.

— А вечеря? До десет вечерта нищо ли не хапнахте?

С престорено учудване изгледа помощника ми.

— Не пропускате нито една подробност, господин инспектор! Разбира се, че вечеряхме. Поръчахме си пица. На Лейля — вегетарианска, на мен — смесена. Ако искате, мога да ви покажа бележките…