Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Ако ни потрябват, ще ви ги поискаме. По-късно.

— Преди вечеря ли, или преди събранието?

Отново беше влязъл във форма и фино ни иронизираше.

— След събранието — подметна Али, който едва сдържаше яда си отново. — Като си тръгнат приятелите ви и останете сам.

— Та излязохме от сдружението. Стигнахме до квартала, но вечерта беше много хубава и не се прибрахме веднага у дома, а слязохме към брега и се поразходихме малко. Знаете колко е приятно през май! Хората се бяха изсипали по улиците! Прибрахме се чак към единайсет. Лейля писа някакво писмо до шведското Министерство на културата, а аз почетох. Полицейски роман! — развесели се той. — „Ориент експрес“ на Агата Кристи. Разказва се за разследването на тайнствената смърт на един нещастник във влака.

И сега ни поучаваше!

— Знам го — отвърнах, включвайки се в играта му. — Много хубава книга! Освен това започва в единия край на историческия полуостров — на гарата Сиркеджи.

— Там, където намерихме трупа на Недждет! — продължих аз, взирайки се в очите му, за да видя отблизо неговата реакция на думите ми. — Само на няколкостотин метра от мястото, където го открихме.

Нищо не трепна по лицето му — нито сянка от безпокойство или подозрителност.

— На Сиркеджи ли го намерихте?

— Не чухте ли? — сякаш му се скара Али. — На няколкостотин метра от Сиркеджи. Не точно там, значи, а в Сарайбурну, тоест във Византион. Или — на мястото, където е основан градът, който вие защитавате.

Стигнах в „Балат“ на залез-слънце. Огнените му пламъци изгаряха безмилостно коя от коя по-грозните къщи, превзели отсрещните хълмове. Преди старичкото ми рено да завие към нашия квартал, хвърлих поглед към бавните води на Златния рог. Докато наблюдавах извивките на спокойните му мастиленосини води, разлели се чак до „Сютлюдже“ 34 34 „Сютлюдже“ е квартал на Истанбул, на север и запад достигащ до Златния рог. — Б.пр. , не можех да не си мисля за легендарната Йо, за родената от нея Кероеса, за сина й Визас, първият владетел на града. Заедно с чезнещите слънчеви лъчи, проточилите се сенки на сградите скриваха неприятните гледки. В тази малко нереална атмосфера сякаш все повече започвах да вярвам в най-древните митове за Истанбул. Странно, не само Визас, но и неговата майка Кероеса ми се струваха толкова близки — също като съседката ми Надиде и сина й Тунч. Сега по-добре разбирах и стиха на Яхия Кемал: „Струва си цял един живот да обичаш дори само едно кътче от него“. И въпреки грозотата, пренаселеността, мръсотията му, усетих как сърцето ми се изпълваше с гордост, че и аз като певеца на Истанбул, Яхия Кемал, имах шанса да се родя и да живея в този град!

Преди да се впусна по тесните балатски улички, влязох в ресторанта на майстор Ариф, преселил се тук от Текирдаг. По-рано му бях оставил ключовете си. Всъщност той щеше да е героят в сянка на угощението, което щях да поднеса на Евгения тази вечер. Макар да й разправях как ще приготвям разните му мезета, ястия и прочее, голата истина беше, че изобщо не ме биваше в това. Затова и Ариф ефенди ми помагаше в приготовленията. Както винаги, пресрещна ме още на прага на ресторанта със сериозно изражение на лицето.

— Добър вечер! Заповядайте, господин инспектор!

Въпреки намусения си вид и свитите вежди, той беше приветлив и мил. Но кой знае защо, трябваше да обърне едно-две, за да му просветне лицето и да му се развърже езикът. Само тогава се превръщаше в най-дружелюбния, приятен и приказлив човек на света.

— Добър вечер, Ариф уста! — усмихнах му се аз. — Как е, всичко готово ли е вече?

Чудна работа, макар все още да не беше близвал ракия — никога не пиеше в работно време, и той ми се усмихна този път.

— Готово е, господин инспектор! Няма да ви посрамя! Не знам кой е гостът ви, но тази вечер ще се наслади на такава вечеря, каквато никога не е виждал в живота си!

— Сигурен съм, Ариф уста, да си жив и здрав!

— За мен е удоволствие! Толкова добрини сте ми правили през всичките тези години, господин инспектор, има си хас сега да се изложа! И масата съм наредил — мезетата, салатите по чиниите, гарафата е пълна догоре с ракия. Само рибата трябва да се метне във фурната, ще я хапнете задушена, да се пече на тих огън в собствения си сос, но не повече от половин час, че ще загуби вкуса си…

— Колко ти дължа? — попитах го аз, бъркайки в джоба си. — Колко ми е сметката, Ариф уста?

— Това е от мен…

— Не може. И преди това сме си говорили за това! — Приятелски го прегърнах през раменете. — И без това ми правиш голяма услуга! Няма да се чувствам добре, ако не ти заплатя!