Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Водата нищо не можа да отмие обаче — все още се чувствах разбит. Ако в този миг Евгения можеше да ме види, веднага щеше да разбере какво се случва. Качих се горе, избърсах лицето си, преоблякох се. Извадих от хладилника резервната ракия, налях си една чашка и я изгълтах на екс, както бях прав. По вените ми започна да се разлива приятна топлина. Пооправих се. Сипах си още малко. Повлякох се към хола, тътрузейки крака. Навън се беше стъмнило. Светлината на уличната лампа хвърляше пъстра светлина върху вехтия килим, затова не светнах. Срутих се направо в креслото до прозореца, без дори да погледна към отрупаната с храна и подредена с вкус от Ариф уста маса чак в другия край на огромния хол. Бавно отпивах от ракията си, сгушил се в полумрака на стаята.

Да, ракията ми идваше добре. С всяка следваща глътка се чувствах все по-спокоен, все по̀ във форма. През дръпнатите пердета се виждаха изронените стени, червените керемидени покриви, изгубилите цвета си комини на съседите ми. Обикновено не исках да гледам тази грозна картина. Странно, но сега ми действаше успокоително да наблюдавам тези невзрачни постройки под мастиленосиньото небе, което все повече чернееше, и да си размишлявам за хората, които живееха в тях, за всичките техни беди и нещастия и за скромното смирение, с което ги посрещаха. И това ме караше да си мисля, че животът не трябва да се взема толкова на сериозно.

Не станах от креслото си, докато не си допих ракията, наблюдавайки стелещия се вечерен мрак, опитващ се сякаш да завладее целия небосвод. Чак докато старинният стенен часовник, останал от баща ми, не оповести тържествено, че е дошъл часът, в който Евгения щеше да дойде. Нямаше как — вече трябваше да се овладея. Дори да не успеех, трябваше да изглеждам така, сякаш съм се справил с това. Най-напред дръпнах пердетата. Не исках Евгения да вижда гледката зад прозореца, макар в момента дори да й се наслаждавах. Светнах лампите и тръгнах към масата. И чак сега видях с какво умение я беше подредил Ариф уста! Както се казва — нямаше само от пиле мляко върху нея! Няма да си кривя душата — когато, преди да се разделим в ресторанта, ми казваше, че не знае кой е гостът ми, но е сигурен, че който и да е, никога не ще е виждал в живота си подобна софра, смятах, че попреувеличава малко, но сега при вида на тази съвършено подредена трапеза нямаше как да не му го призная! Беше премислил и изпипал всяка, дори най-малката подробност — от чиниите до вилиците, от гарафата с ракията до чашите и салфетките под тях. Аз трябваше само да сложа тавата с приготвената от него риба във фурната и да внимавам да не я пека повече от половин час. Докато си мислех, че трябва да му направя някакъв много хубав подарък, на вратата се позвъни. Обхвана ме странно чувство, нещо средно между паниката и вълнението. Край! Вече нямаше връщане назад! Дълбоко поех въздух и извиках:

— Идвам!

Спуснах се бързо по стълбите. Когато отворих вратата, на прага ми стоеше Евгения, в бежов костюм и бяла блуза, с неясна тревога в зелените очи, с трептяща от несигурност усмивка на устните си и огромен букет от маргарити в ръцете. Посрещнах я с пресилено широка усмивка, сякаш нищо не бях преживял преди малко.

— Здравей, Евгения! Добре дошла! Заповядай! Влез!

Тревогата в очите й изчезна за миг.

— Добре заварил!

Гласът й звучеше радостно, но не влезе вътре. Посочи Бахтияр и попита:

— Невзат, много е сладък! Твой ли е?

Не, Евгения не ми правеше номер. Винаги е била по-честна и пряма от мен, по-открита.

— За Бахтияр ли питаш?

— Бахтияр ли? И името му е хубаво! 40 40 „Бахтияр“ на турски означава „щастливец“, „късметлия“. — Б.пр.

— Можеш да го смяташ за мое куче — отвърнах й аз, благодарейки хилядократно на Бахтияр, че заради него церемонията по посрещането се превърна в мил и непосредствен разговор. — Но цялата махала също го смята за свой.

Усмивката й, невинна като маргаритите в ръцете й, украси устните на Евгения.

— С каква обич гледа хората! — обърна се тя.

Сметнах, че вече ще влезе вътре, но не го направи, а хвърли поглед надолу, към осветения от уличните лампи булевард.

— Кварталът ти е много симпатичен, Невзат! — искрено рече тя. — В Истанбул почти не са останали вече такива приятни места!

— Хубав си е, и хората са хубави! Много са добри! Все още си звънят по вратите, без значение колко е часът! Услужват си с кафе, сол, захар!

— И в „Куртулуш“ беше така! — продума тя, докато влизаше през дървената врата. — Само допреди десетина години. А сега да не говорим за съседите от махалата, дори онези, които са врата до врата, не се познават вече!