Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Добре, да сядаме на масата.

Изправи се, направи няколко крачки към масата и отвори широко очи:

— Невзат, какво е това?!

— Ястия — отвърнах с възможно най-естествения си глас. — Добре изглеждат, нали?

— Малко е да се каже „добре“! Превъзходно! Изглеждат великолепно! Маринован лаврак, лакерда, риба тон, чирози от скумрия… Къде намери всичко това?

Още преди да съм й отговорил, посочи друга чиния:

— Тарама хайвер, риба тон, артишок… Какво си направил, Невзат? Имамбаялдъ, спаначена салата, фава, хайдари, саликорния 43 43 Фавата е ястие, което не може да липсва на добрата трапеза. Представлява пюре от зърнено растение от типа на лещата. За пръв път се споменава в писмени текстове от VІ–V в. пр.н.е.; хайдари се приготвя от цедено кисело мляко с чесън, мента и други подправки; саликорния — вид растение, използва се за салата. — Б.пр. … А това пък какво е? — Сочеше към някаква зелена салата, която и аз не знаех каква е. — Стой, не ми казвай! — Взе малко с вилицата и я опита. — Салата с бабина душица. Страхотна е! Правят я в Антакия. Няма я дори и в нашата „Татавла“! Как си ги приготвил всичките тия неща?

Евгения сякаш се беше поуспокоила. Като я виждах така, и моето напрежение взе да спада. Съвсем развеселен, продължих да се хваля:

— Ти опитай и задушената риба, пък после пак ще приказваме!

Онова радостно учудване отново се появи на лицето й.

— Къде успя да намериш тоя рофус 44 44 Групер. — Б.пр. ?

— Да са живи и здрави приятелите! Изпратиха ми го от Фетхийе 45 45 Фетхийе е известен курортен град в Югозападна Турция, разположен на едноименния залив. — Б.пр. ! Едно средиземноморско съкровище от две килца и половина…

— Невзат, кажи ми истината! Кой приготви всичко това?

Повече не можех да крия, но се направих още малко на важен.

— Чакай, първо да сложим това някъде!

На масата обаче нямаше никакво място и аз поставих вазата с цветята на малката масичка за кафе. Евгения стоеше все така права, без да откъсва очи от мен.

— Седни, защо все стоиш на крака? — подканих я пак аз.

Думите ми отново я напрегнаха.

— Къде да седна?

— Където искаш, Евгения. Само двамата сме.

Разположи се на един стол близо до прозореца. Аз седнах срещу нея. Нетърпеливо повтори въпроса си:

— Е, разправяй, господин инспектор, кой ти приготви всичко това?

— Ако ти кажа, че съм аз, естествено, няма да ми повярваш. Нали така?

Погледна ме, сякаш ми казваше: „Не го прави, Невзат!“.

— Добре, ще ти кажа кой е, само да налея ракията.

Победоносно се усмихна.

— Е, разбрах вече, че не си ги приготвял ти. И печената риба също, нали така?

— За съжаление, не съм! Не разбирам много от готвене. И рибата, и другите неща ми ги приготви един приятел, Евгения!

Докато сипвах ракията, повтори едно към едно думите на Ариф уста, които още звучаха в ушите ми:

— И ти каза да я печеш на слаб огън и в никакъв случай повече от трийсет минути, нали?

— Точно така ми каза!

Докато й пълнех чашата, попита:

— А кой е този твой приятел?

— Майстор Ариф. По-рано е имал свой ресторант, като теб. Ариф уста Текирдалията.

— Ариф уста ли? — повтори Евгения, поставяйки гарафата обратно на масата. — Никога не съм го чувала.

— Той отдавна не се занимава с това, но познава баща ти и каза много хубави неща за него.

Стана й приятно от думите ми.

— Защо не го доведеш в „Татавла“? — каза, докато доливаше вода в ракията ми, и хвана своята чашка с леко треперещите си пръсти.

Не я разреждаше.

— Е, добре дошла! — отвърнах и понечих да се чукнем.

Но тя отдръпна чашката си и рече:

— Не, Невзат! — В зелените й очи се четеше смелост. — Да пием за Гюзиде и Айсун, не за мен! — и продължи, леко докосвайки моята чаша с нейната: — За жена ти и дъщеря ти…

Не знаех какво да кажа. Още щом ме видя на вратата — и разбра състоянието ми. Но замълча, не реагира, беше изчакала този момент. И сега постъпваше според характера си — вместо да бяга от проблемите, се изправяше с лице срещу тях. Вместо да отлага разговора, беше избрала да го започне. Но аз не бях готов за това. Застинах с чашата си в ръка. Като видя, че не пия, и тя не приближи нейната към устните си, а настоя:

— Защо, Невзат? Защо да не пием за тях? Защо да не говорим за тях? Те са част от теб. Не виждаш ли, споменът за тях те прави добър човек. Преживяната мъка те възвисява. Ако ме питаш — аз никога не съм ги възприемала като нещо отделно от теб. Не съм си те представяла без тях. Колкото ти си ги изгубил, толкова съм ги изгубила и аз. Те винаги са съществували. И сега съществуват. Колкото са мъртви за теб, също толкова са мъртви и за мен. Не разбираш ли, Невзат? Обичам те заедно с тях!