Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Евгения нежно се долепи до мен.

— Ти си много чувствителен човек, Невзат!

Погледнах я с престорена строгост.

— Това притеснява ли те?

— Неее, напротив, много е добре даже! И все пак не мога да разбера — толкова ли ще ти е мъчно да се разделиш с тая кола, ако се наложи?

— Не знам — обърнах се аз към Евгения, която ме гледаше с интерес. — Може и да се разстроя мъничко. То не е толкова мъка, колкото навик, като си свикнал с едно нещо — и нали знаеш как е… Сутрин ставаш, палиш я, вечер се връщаш — паркираш я.

— Невзат, внимавай! На пътя май има нещо живо! — извика тя и аз отново се обърнах напред.

И го видях — някаква тъмна сянка помръдваше леко на четири-пет метра пред нас. Врътнах волана надясно и натиснах спирачката. Моята пенсионерка закова тъкмо навреме — още малко и щях да го прегазя, каквото и да беше на пътя ми. Дръпнах и ръчната спирачка, а Евгения се стресна — също като мен.

— Ако искаш — остани в колата!

— А, не — впери тя очи в сянката пред нас, — може да е някой ранен и да имаш нужда от помощта ми.

Двамата едновременно слязохме от колата и бързо се приближихме към тъмното петно. Издаваше нещо като стенание. Но не беше човек — като стигнахме до него, вече можехме да различим в тъмнината голямото космато тяло. След още няколко стъпки го познах.

— Това е Бахтияр! Нашият Бахтияр! Какво ли му е станало?

Забързахме се разтревожени към него. Нещастното животно стенеше, като ме видя, се опита да залае, все едно ме викаше за помощ, но така и не успя. За миг се почудих какво да правя, сетне, докато обикалях около него, започнах да осъзнавам случилото се.

— Май го е бутнала кола. Къде ли е ранен?

— Виж краката му — каза Евгения, сочейки към задните му лапи, неподвижно проснати на асфалта. — Май и двата му крака са счупени, има и кръв.

Права беше. Бахтияр лежеше и се опитваше да оближе краката си, като същевременно се гърчеше от болка.

— Какво да правим, Невзат? — каза уплашено Евгения, изпаднала в паника. — Може би да го занесем у вас?

Хрумна ми нещо по-добро.

— Да го занесем при Демир.

Хукнах към колата, бързо я докарах до Бахтияр. Извадих одеялото от багажника и се приближих към Евгения.

— С това ще го пренесем в колата.

Проснахме одеялото току пред нещастното животно. И пак беше доста трудно да вдигнем огромното му тежко тяло. Той простенваше при всяко наше движение и се опитваше да се измъкне. Добре, че с мен беше Евгения! Иначе пренасянето щеше да се превърне в истинско изтезание — и за мен, и за кучето! Както и да е — след кратка борба успяхме да наместим Бахтияр на задната седалка на колата.

— Да седна до него! Ако нещо вземеш, че спреш внезапно — да не падне горкичкото!

— Добре ще е, тъкмо и лечебницата на Демир е наблизо.

— Кой е тоя Демир? Доктор ли е? — попита, след като седнахме в колата.

— Ветеринар — отвърнах, докато натисках педала на газта.

— Точно такъв ни трябва!

— Много добър ветеринар, при това! Демир ми е приятел от детинство.

— Значи, няма да се сърди, че му звъним посред нощите?

— Няма да се сърди, а и много обича Бахтияр. Нали и без това той го преглежда, ваксинира, всичко му прави каквото трябва. — Обърнах се и погледнах раненото животно. — Дано да няма само някой вътрешен кръвоизлив!

Сякаш разбрал думите ми, бедният Бахтияр отвърна с тих стон.

Поуспокоена, Евгения го погали по главата.

— Добре, миличък, чакай малко, скоро ще свърши!

Смених скоростта и натиснах газта. Моята пенсионерка с неочаквана пъргавост се хвърли в тъмните улици на „Балат“.

Двуетажната къща на Демир, наследена от баща му, също като моята беше потънала в тъмнина насред просторната градина. Трябва да беше заспал вече. Слязох от колата и спрях пред градинската порта на къщата, която помежду си наричахме „балатския сарай“, и позвъних три пъти едно след друго. Изчаках малко с надеждата, че ще видя някакво раздвижване по прозорците или ще чуя някакъв звук от вътрешността на къщата. Но нищо не последва. Толкова дълбоко ли беше заспал? Пак натиснах копчето на звънеца. Отново поизчаках — и пак нищо. Дявол го взел, май не си беше вкъщи! Спогледахме се с Евгения, която още седеше в колата до Бахтияр. Безпомощно разперих ръце — къде ли може да е отишъл по това време? С последна надежда позвъних отново, но къщата беше безмълвна като гробница.

— Кой знае къде е отишъл? — рекох на Евгения, навеждайки се през прозореца на колата.