Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

И тази вечер се случи точно това. Вечерята, започнала малко насила, малко без желание, с някаква несигурност, родена от тъгата ми за мъртвите, от която, колкото и да исках, не можех да се отърва — а и никой не искаше това от мен, — постепенно се превърна в сближаващо ни споделяне. Е, донейде заслуга за това имаха и опиянението от ракията, и вълшебните песни на Мюзейен, и с нищо несравнимите ястия на Ариф уста, и лично приготвената от мен печена риба.

Да, така мина нашата първа вечер в моя дом. Евгения изми мръсните съдове въпреки възраженията ми, а на мен остави само да подсуша чиниите. Бяха ме завладели странни чувства и тя го беше забелязала, но се държеше, сякаш не ги вижда. Когато излязохме, вече минаваше полунощ. Щях да я закарам до тях. Качих я на старичкото си рено, без да слушам приказките й как щяла от тук да вземе някакво си такси. Знаех, че това ще й хареса. Обичаше да й оказват внимание, но никога не го казваше открито, искаше й се това да е спонтанно. „Най-лошото нещо е да си в тежест някому, Невзат! — обичаше да казва тя с намръщено лице. — А ако си в тежест на любимия човек — е дори още по-зле!“

Докато палех моята ветеранка, тя първо се позакашля издълбоко, но преди да я сгълча да не ме засрамва точно сега, пред Евгения, моторът й проработи с леко потракване. Галейки волана, смених скоростта и леко натиснах газта. Колата потрепери за миг и сетне сигурно се насочи към безлюдната улица. Евгения седеше отстрани до мен и ме наблюдаваше с крайчеца на окото си.

— Не се отказваш от старите си неща, нали? — рече тя, гледайки пътя също като мен.

— Така е! — съгласих се аз, без да откъсвам поглед от тихата по това време улица. — Например тая стара трошка е станала вече част от мен.

— Да, познато ми е това чувство — отвърна Евгения. — Имахме една комшийка в старата махала в „Куртулуш“ — госпожа Пенелопи. Преди пет години се изсели в Солун, и без това никой не й беше останал тук. Всичките й деца отдавна бяха заминали за Гърция, бяха се замогнали там. Пенелопи беше вече доста поостаряла. Ако останеше тук, щеше да склопи очи в гръцката болница в „Балъклъ“ 47 47 „Балъклъ“ е квартал в Истанбул. Името му в превод означава „Рибно място“ и идва от рибите в намиращия се там извор със свещена вода, или аязмо, разположено в комплекса на църквата „Света Богородица“ — важен православен храм през византийския период. — Б.пр. . Накрая не издържа на увещанията на роднините си и се съгласи да замине и тя за Гърция: „То се видя, че ще умра далеч от родината си, но поне ще е сред децата ми“. Аз бях с нея, като се разделяше с къщата си. Бедната госпожа Пенелопи тъжно обикаляше из къщата и докосваше всеки един предмет — саксиите, столовете, поставката за телевизора, и плачеше беззвучно, сякаш оставяше частици от себе си. „Отивате при децата си, при близките си, госпожо Пенелопи, не се разстройвайте така!“, рекох й аз. „Не се притеснявам за себе си бе, момиче! За тези вещи се притеснявам — какво ще правят те без мен?“ Помислих си, че нещо се побърква, и й рекох: „Ама те са предмети, не са живи. Нищо няма да усетят“. А тя като се изправи срещу мен и като викна: „Няма да усетят ли? Ти си мислиш така. Тези вещи са преживели много повече от мъките ми, отколкото онези живите, които си мислим, че са ни близки. От децата ми дори са по-предани. Как да нямат душа? И те страдат и плачат вътрешно, че заминавам, но че ти не можеш да го видиш, да го почувстваш, това е друга работа“. Наистина вярваше в това! Какво можех да й кажа? Млъкнах и я оставих насаме с вещите, между които беше преминал целият й живот.

Колко добре я разбирах тази госпожа Пенелопи!

— Нормално е един човек, който е живял сам, да се чувства така! — въздъхнах аз. — Много е лошо да живееш съвсем сам, без никого до себе си, така си е, Евгения!

— Да не би и ти да се чувстваш самотен?

В гласа й нямаше и нотка на учудване или ирония. Не отговорих, но тя разбра.

— Не вярвам, ти не си самотен, Невзат, имаш мен, Зейнеб, Али…

Ако бях казал истината, сигурно щях да я обидя, още по-лошо дори — щеше да реши, че и аз като госпожа Пенелопи съм си изгубил ума, затова излъгах:

— Разбира се, имам теб. И никога не разговарям с мебелите в къщата си!

Казах го, но много добре бях разбрал състоянието на госпожа Пенелопи. Но съзнавах, че не е добре да загубиш нещо, което носи спомените ти. Като тая моята кола например, която години наред е страдала с мен. Но и на нея животът й вече свършва и в най-скоро време не ще може да върви повече. Аз и да не се откажа от нея, тя ще се откаже от мен.