Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Съжалявам, но не знам — отговорих озадачено, сякаш наистина този въпрос беше по някакъв начин важен за мен. — Покойният ми баща знаеше, да го бях питал, ама на̀… А ти знаеш ли кой е проектирал къщата ви на острова?

— Не му знам името — отвърна с цялата си сериозност Евгения, сякаш това беше най-важният въпрос на света, на който беше длъжна да даде отговор. — Но знам, че е бил приятел на дядо ми — някакъв арменец, едър, мургав, много по-инат, разправяше дядо ми за него. Макар да били приятели, не му намалил цената дори и с един грош.

— Кой знае, може да е същият човек — поклатих глава аз.

— Кой знае? — повтори след мен тя и се приближи до прозореца.

Все още държеше маргаритите в ръце. Тъкмо се пресягах да ги поема, когато ме попита:

— А гледката как е?

Всъщност никак не ми се искаше да я вижда тази гледка, но в момента бях доволен, когато Евгения тръгна да дърпа пердетата. Тази вечер бях готов да говоря за всичко друго на света, само не и за жена ми и дъщеря ми. В никакъв случай не исках да се връщам към спомените си за умрелите без време в тази къща. Страхувах се, че ако това се случи, няма да мога да се справя с чувствата си, че ще им се отдам и ще потъна в тях. И Евгения беше разбрала състоянието ми и се опитваше да ми помогне. Може би не на мен, а на себе си… Мисля, че още докато е звъняла на вратата ми, е осъзнала каква голяма грешка е направила, идвайки в този дом, но вече нищо не можеше да се върне назад. И макар да не й бе присъщо, и тя като мен се опитваше да прикрие чувствата си. Но дали бе възможно? Или толкова лесно? Да си с човек, изгубил най-близките си, в неговата къща, изпълнена със спомените за тях? Но тя се опитваше с всички сили да преодолее това неволно усещане.

— Морето не се вижда — продължи тя играта на сляпа баба. — Холът в къщата на Хейбели гледаше към пристанището, морето можеше да го усещаш буквално под краката си. Денем слънчевите лъчи, вечер — блясъкът на луната просто те заслепяваха. Но и тази гледка си има своята хубост. Не знам защо, но тези неподдържани стени, покриви, комини по това време на денонощието ми изглеждат дори приятно.

— Няма да повярваш, но тъкмо преди да дойдеш, и аз си помислих абсолютно същото! Това струпване на бетон и тухли по странен начин ми хареса.

Дръпна да затвори пердето и се обърна към мен с леко изкуствена усмивка.

— Сигурно не е важно това, което гледаш, а онова, което видът му събужда в теб?

В миг помежду ни възникна усещането за такава близост, че очаквах да дойде и да ме прегърне. Но не го направи, а само ми подаде маргаритите.

— Къде да сложим цветята?

— Трябва да имам някаква ваза — рекох и ги поех. — Ще ги натопя и веднага идвам.

— Ако има нещо, което да свърша? — обади се тя, докато аз вървях към кухнята.

— Не, няма, всичко е готово! Ти сядай на масата! Там отдясно има един стар грамофон, още работи. До него трябва да има и плочи. Ако искаш, сложи някоя — хрумна ми след минута-две.

— Грамофон ли? Ааа, видях го. Откога не съм слушала плочи!

Оставих Евгения да разглежда старите ми плочи на 45 оборота и влязох в кухнята. Беше важно да намеря някаква ваза, защото от години в къщата не се беше появявало нито едно цвете. Слава богу, имах късмет — намерих я, без да ровя много-много. На втория рафт в шкафа открих кафявата ваза на бели цветчета, която Гюзиде беше купила преди години. Цялата беше прашасала, измих я на чешмата. Докато я пълнех, от хола долетя приглушеният глас на Мюзейен Сенар 42 42 Мюзейен Сенар е прочута изпълнителка на класическа турска музика, родена през 1918 г. Става известна с радиопрограмите си през 30-те години, а след това и с концертната си дейност. Била е една от любимите певици на Мустафа Кемал Ататюрк. — Б.пр. : „Тази вечер обиколих всички механи в Истанбул / търсих следите от устните ти по чашите, а душата ми искаше да се напия…“.

„Да беше избрала някоя по-весела песен“, мина ми през ума, но нямаше как да й го кажа. Поставих маргаритите във вазата и се върнах в хола. Евгения седеше на креслото до грамофона и продължаваше да разглежда плочите. Като усети, че влизам, вдигна поглед към мен.

— Още една плоча избрах, пак на Мюзейен — „Аз съм огън, горя без пепел и без дим…“. Не знам, дали ти харесват песните, които избрах?

— Хубави са, но са малко тъжни…

Погледът й стана дълбок, като на посветен монах.

— Не са по-тъжни от живота, Невзат.

— Така е, но нека тази вечер да гоним тъгата надалече. Става ли?

Погледна ме, сякаш искаше да ми каже: „Това възможно ли е изобщо?“. Не задълбах в това, а само я подканих: