Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Влезе в антрето и спря. На същото място, където ме беше сграбчила онази непреодолима болка. Лицето й стана сериозно и развълнувано.

— Дядо ми имаше къща в Хейбели 41 41 Хейбелиада е един от Принцовите острови, вторият по големина в Мраморно море. — Б.пр. , изведнъж си спомних за нея! — промълви тя, докато разглеждаше мъхесто зелените кресла, кюрдския килим на пода, старите снимки по стените, сякаш беше дошла на някакво напълно познато място.

— Същата като тази тук! Двуетажна, каменна. Лятото винаги ходехме там! — Погледна ме със светнали очи и продължи: — Хубава ти е къщата, Невзат! Точно като за теб!

Всъщност трябваше да й кажа: „Ти като дойде, стана още по-хубава“, но не можах, само дежурно й благодарих.

Леко ме докосна за ръката.

— Аз трябва да ти благодаря, че ме покани!

— Хайде, ела горе! Да видиш масата и да кажеш дали ти харесват мезетата!

— Ще видим! — отвърна ми тя и прелестната усмивка отново грейна на лицето й. — Оттук ли трябва да се качим?

— Да, заповядай, горе софрата те чака!

Стълбата заскърца още от първото стъпало и Евгения се постъписа.

— Не се бой! Стъпалата те поздравяват с „Добре дошла!“ — опитах да се скрия в ролята на добър шегаджия.

С присъщото си чувство за хармония веднага влезе в тон с приказката ми.

— Така ли? Добре заварили, стъпала! Значи, в тази къща и предметите могат да говорят? — продължи тя в тона на шегата, без да подозира, че да, вещите наистина говореха в тази къща!

За пръв път на тях излях мъката си след смъртта на съпругата и дъщеря ми. С тях за пръв път споделих болката си, гнева си. Само те ме изслушваха мълчаливо, само те разбираха отчаянието ми. През онези тежки и мрачни дни усещах как заедно с мен плачеха и те — тези скърцащи стъпала, дървените прозорци, везаните пердета, резбованите огледала, старинният стенен часовник, креслата, килимите по земята, малката библиотечка, цветята в саксиите, всяко едно нещо, което правеше къщата ни дом, изживяваше моя гняв и проклинаше съдбата. И ако бях успял да издържа на тази непоносима болка, на нетърпимото чувство за вина, беше само благодарение на тях, на тази къща и на вещите в нея. Но естествено, не можех да кажа това на Евгения.

— Да — опитах се да сменя темата аз, — тази стълба, нищо че ти е казала „добре дошла“, си е малко придирчива. Стъпил не стъпил — и все от нещо започва да ти се оплаква! Тази госпожа в зелената дреха обаче — посочих аз към полилея, изобщо не се глези. Натиснеш ли копчето — и лицето й грейва!

— А тази рисунка?

Сочеше към картинката на отсрещната стена. Това беше акварелът, с който дъщеря ми беше спечелила втора награда на конкурса между средните училища. Казваше се „Лодки на Златния рог“. Затова не можах да й отговоря веднага.

— Тази картинка — помъчих се да се овладея — ни казва, че светът не се състои само от тази къща. Но в същото време ни напомня да не забравяме, че и тя е частица от този голям свят.

Докато от устата ми се изливаше потокът на думите, отвътре започна да ме човърка чувството за вина.

По треперещите нотки в гласа ми Евгения усети, че нещо не е наред, и се взря в мен. Усмивката й бавно угасна. Но все още ме гледаше. Мислех си, че ей сега ще ме попита чия е рисунката, но тя също като мен предпочете да скрие чувствата си.

— Явно рисунката обича философията — отмести поглед тя. — Все с такива мъдрости ли говори?

И нейният глас се беше разтреперил, също като моя. Направих се, че не забелязвам това.

— Да, тази рисунка е философът на къщата. И другите вещи се опитват да философстват от време на време, но никоя не може да й стъпи на малкия пръст!

Разговорът ни замръзна. Колкото и да се насилвах, не успявах да намеря нужните думи, за да го продължа. Евгения беше в същото положение като мен. Уж се оглеждаше с усмивка наоколо, но знаех, че вътре в нея бушуват бури. Това продължи, докато се изкачвахме по стълбата.

— Странно! — каза тя, нарушавайки напрегнатото мълчание помежду ни, след като влезе в просторната стая на горния етаж, която ми служеше и за хол. — И тук е същото както в дядовата ми къща! Сякаш и двете ги е правил един и същи човек! — с престорено вълнение се обърна към мен.

— Възможно е — отговорих, оглеждайки се глупаво наоколо, сякаш за пръв път виждах дома си. — Защо да не е било така? Напълно възможно е!

Спрях за миг на последното стъпало, сякаш се мъчех да си припомня нещо.

— Тази къща трябва да е правена преди седемдесет години.

— И къщата на Хейбелиада също е от това време! — отвърна Евгения. — Може би просто си измисляше, но думите й бяха като спасителен пояс за нашия разговор. — Строена е преди шейсет или седемдесет години. Знаеш ли кой е правил вашата?