Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Оставих и Ариф уста, и спокойствието му и излязох от ресторанта. Тъкмо влизах в колата, и той ме настигна, протягайки една франзела:

— Момент, господин инспектор, в бързината забравих хляба… Извинете ме!

Взех хляба, запалих колата и само след няколко минути бях пред бедната ми къщурка с еркера, която се съпротивляваше с все сила на времето. Бахтияр пак си беше избрал моята врата за колиба. Беше се проснал отпред с едрото си космато тяло и сладко си подремваше върху изтривалката, нещо, което впрочем правеше през целия ден. Като ме видя, стана от мястото си с мързелива прозявка, сякаш искаше да ми каже: „Ти пък откъде се взе сега?“. Докато затварях вратата на колата, се приближи до мен и с огромния си нос подуши хляба, който държах в ръка. Трябва да беше гладно, горкото. Да бях взел от Ариф уста няколко кокала и за него! Надявах се да хапне и хляб, затова откъснах голямо парче и му го протегнах. За мое учудване, той го хвана още във въздуха. Макар да бе улично куче, беше разглезен от вниманието на всички в махалата и като изисканите си събратя не ядеше каквото и да е. Сега обаче Бахтияр го излапа наведнъж! Добре, че ние и двамата с Евгения не ядяхме много хляб и не беше никакъв проблем да си поделим франзелата на Ариф уста с тоя прочут приятел на квартала. Беше се отдръпнал настрана и си похапваше хлебеца, а аз в това време успях да си отключа и да вляза вътре.

Моментално усетих отдавна забравената, но позната миризма на готвено. Затворих вратата и не можах да пристъпя по-натам. Докато стоях така и вдъхвах аромата на яденето, до мен долетя познатият ми глас:

— Невзат, ти ли си?

Глас, изпълнен с нежност, като на любяща жена, която с нетърпение очаква стълба на семейството — своя съпруг. Гласът на моята съпруга, който никога нямаше да забравя. Гласът, който никога вече нямаше да чуя. А след това и на малкото създание, което обикновено изскачаше от ъгловата стая да ме посрещне с радостна прегръдка… Дъщеря ми Айсун — слабичкото ми момиченце с грамадните очи…

Някаква буца заседна в гърлото ми. Тежката мъка, която не ме оставяше вече толкова години, отново се размърда вътре в мен. Усетих остра болка от лявата си страна, точно там, където беше сърцето ми. Зави ми се свят и щях да се срутя на пода. Облегнах гръб върху затворената врата, през която току-що бях влязъл. Всичко се завъртя пред очите ми — креслата с цвят на зелен мъх в хола, картините по стените, дървената маса, която баща ми сам бе направил, цветните петна на килима се смесиха пред погледа ми. Какво ми ставаше? Плачех, без дори да се усетя, а сълзите мълчаливо се стичаха по страните ми. Раната, която смятах за зараснала, сякаш пак изведнъж прокърви. Не бях ги забравил, никога нямаше да ги забравя. Те не бяха само моята жена и моята дъщеря. Бяха две невинни жертви на бомбата, която беше сложена за мен. Ако някой трябваше да умре — то това бях аз. Но това е съдбата, случайността или както и да го наречем, онази непреодолима връзка между събитията, водеща до непредвидими събития, които не бихме искали да се случат… Не биваше така лесно да се предавам… Не можех да причиня това на Евгения. Не, и на себе си не биваше да го причинявам. И Гюзиде, и Айсун не биха желали това. Наистина ли не биха искали? Не знам… Нямаше смисъл сам да си причинявам толкова много страдание… не биваше сам да се изтезавам по този начин. Но не успявах да спра безмилостното наказание от измъчващата ме съвест, която не ми даваше покой, не можех да се измъкна от заливащото ме блато на отчаянието. Значи, Евгения ме познаваше по-добре от мен самия. Затова не беше сигурна трябва ли да дойде у нас, затова ме питаше за това — отново и отново…

Трябваше да се съвзема. След час Евгения щеше да е на вратата ми. Оставих пистолета си и хляба на малката масичка в антрето и бързо влязох в банята на долния етаж. Уж, за да се поосвежа, да поизмия лицето и ръцете си. Уж бях твърдо решен да се освободя от тази болка, неутихваща с годините, уж щях да се отърва от това загнездило се в душата ми страдание. Но щом влязох в банята и видях лицето си в почналото да се лющи огледало, цялата ми решителност се изпари. От огледалото ме гледаше един човек с хлътнали в орбитите си очи, с провиснали надолу рамене. Не беше останала и следа от премерения и винаги уверен в себе си полицай, който само допреди няколко часа задаваше въпроси на Лейля, притискаше хирурга Намък, раздаваше команди на подчинените си в управлението. Беше го сменил този човек, така и не успял да забрави миналото, носещ в сърцето си веригите на злочестата съдба, разбила щастието му. Онзи в огледалото изглеждаше толкова клет и нещастен, толкова печален, че очите му отново се напълниха със сълзи. От години вкоренилата се в мен скръб сякаш съвсем се беше разюздила, и сега се опитваше да превземе не само сърцето ми, но и ума, и цялото ми тяло. Ако се оставех да ме покори, щях да се разпилея. Ако се оставех да ме победи — щях да причиня най-голямата злина и на Евгения, и на себе си. Пуснах крана и сложих ръцете си под течащата вода. Беше студена. Напълних шепи и си наплисках лицето. Не беше достатъчно и мушнах глава под крана. Стоях така, без да мръдна, под струята вода — да отнесе скрилата се във всяка моя клетка, в кожата ми, в цялото ми тяло нескончаема болка и да отмие скръбта от загубата, разкъсала сърцето ми.