Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Докато говореше тези неща, ставаше все по-красива, все по-извисена. Но не можех да кажа същото и за себе си.

— Знам — отвърнах й приглушено. — Проблемът не е в теб! Всъщност не си ти проблемът.

— Кой е тогава? — попита тя, взирайки се в лицето ми с насълзени очи. — Ти не си ги лъгал тях, Невзат. Ние се обикнахме. И няма нищо лошо в това. Ние не вършим грях. Не нараняваме никого. Сигурна съм, че и те биха искали да си щастлив. Защо се чувстваш виновен?

Отвърнах поглед, загледах се в ръцете си, които неподвижно стояха върху масата, като две странни животинчета.

— Не знам — проговорих отчаяно. — Може би защото не открих убийците. Може би защото те загинаха вместо мен. Може би защото не успях да ги спася… — Вдигнах глава и я погледнах, сякаш търсех помощта й. — Много е объркано, Евгения. Повярвай ми, и аз искам да се освободя, но не успявам. Права си, напрегнат съм от това, че ти дойде тук тази вечер. От друга страна — толкова го исках! Разбирам, че постъпвам несправедливо с теб!

— Не — каза рязко тя. — Спрямо мен не вършиш нищо нечестно. Съсипваш единствено себе си. А не е нужно. Ние можем да живеем всички заедно, с жена ти и дъщеря ти — не ги отделяй от мен. Аз те приемам заедно с тях. Мога да обичам и трима ви едновременно.

И моите очи се изпълниха със сълзи. Отвърнах поглед, за да не ги забележи.

— Благодаря ти, Евгения!

Само това можах да кажа.

Помълчах, сетне думите започнаха тежко да се отронват от устните ми:

— Ти си добър човек! Аз съм глупакът! Аз не знаех как да се справя, как да изляза от това положение. Какво да направя…

— И аз не знам какво да направиш — отвърна тя и ме докосна с дланите си. — Не зная какво би могло да се направи. Не познавам и някой, който би могъл да знае. Но бихме могли да започнем, като пием за Гюзиде и Айсун!

Погледнах я. Нейните очи все още бяха пълни със сълзи, но се опитваше да не заплаче. И вдигна отново чашата си, сякаш напук:

— За жена ти и дъщеря ти! За тези великолепни хора, които те направиха такъв, какъвто си!

И аз вдигнах чашата си:

— За Гюзиде и Айсун! — Но не можех да спра сълзите си. Чукнах се с Евгения. И повторих думите й: — За онези прекрасни хора, които ме направиха такъв, какъвто съм!

Докато отпивах ракията си, тя смени плочата и между вехтите стени на стаята отново зазвуча тъжният глас на Мюзейен Сенар:

„Огън съм, горя без пепел и без дим“ 46 46 Известна и обичана песен, композирана в макама хиджаз от Авни Анъл, по стихове на поета Юмит Яшар Оузджан (1926–1984) — „Аз съм огън, горя без пепел и без дим, ако те няма — без място и без време съм, за мен си се родила, ти си мен, не мога да те изтрия, нямам друг пристан, освен теб“. — Б.пр. .

Времето отлетя неусетно, изтече като вода между пръстите ни. Евгения не остана при мен през нощта. Не само защото не бях готов, но както ми се стори — понеже и тя самата не го искаше. Въп-реки това идването й в моя дом беше важна крачка, която бяхме направили в отношенията ни. И двамата се успокоихме, след като вдигнахме тост за жена ми и дъщеря ми. Разказах й как се бяхме запознали с Гюзиде, как се роди дъщеря ни. Колко бяхме претеглили, докато бях на служба извън Истанбул, за всичките несгоди по преместването, за невъзможността да свикнем с живота в провинцията… Евгения ме слушаше внимателно. Задаваше ми въпроси, за да разбере по-добре всичко. Отговарях й с цялата си искреност, без да спестявам нещо, без да се опитвам да скрия каквото и да било. Най-странното обаче бе, че докато й разказвах, помежду ни не се появи никакво отчуждение, нито някаква дистанция. Никаква студенина не се промъкна между нас. Въпреки че обикновено, когато разказвате на жена, с която имате връзка, за бившата си съпруга, винаги се появява някакъв хлад в отношенията. Не и при нас обаче. Нито Евгения се отдръпна заради онова, което й разказвах, нито пък аз се отдалечих по някакъв начин от нея. Сигурно защото нашите отношения сякаш надхвърляха обикновената връзка между един мъж и една жена. А може би това беше истинско приятелство! Колкото и да казват, че приятелството засенчва любовта и убива страстта между мъжа и жената. Но тези, които го казват, сигурно не са познавали Евгения. Ако човек е с нея, нито любовта му угасва, нито страстта му отслабва. Нейното вълнение, безкористната й привързаност, вярата в хубавото, което ще й поднесе животът, винаги придаваха пълнокръвност на връзката ни, поддържаха любовта ни жива. Тя излъчваше някакъв животворен повей, който можеше да те освободи от натрупаната с годините умора и от невидимите вериги на миналото, които те спъваха; можеше да разпръсне тъгата и да ти даде сила да заживееш отново.