Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Защо не му звъннеш по телефона? Нямаш ли мобилния му?

— Демир не е от това време, не използва такъв — отвърнах притеснено. — Но чакай — сетих се изведнъж, — може да е отишъл при Йекта.

— Приятел ли му е? Или роднина?

— Не му е роднина, наш общ близък приятел е.

— Никога не си ми говорил за тези твои близки приятели…

— Дълга история, после ще ти разправям — рекох й аз, отваряйки вратата на колата. — Да вървим да видим, може пък наистина да е при Йекта…

Качих се, смених скоростите и докато се готвех да потегля, фаровете на някаква кола, заслепявайки ме, блеснаха точно срещу мен.

— Какво прави пък тоя? Да не е луд! — нервно извиках аз.

Колата приближи и спря на около пет метра от нас. Познах го, чак като изгаси фаровете — беше джипът на Йекта.

— Върна се! — с облекчение рекох на Евгения. — Имали сме късмет!

Нервно слязох от колата, но двамата ми приятели май изобщо не бързаха. Седяха си в джипа, сякаш чакаха аз да отида при тях. Дали не ме бяха познали? Невъзможно! Но ако зърнеха само моята старица, веднага щяха да разберат, че съм аз. Докато през ума ми преминаваха тия мисли, двете врати на джипа изведнъж се отвориха и пръв от него се измъкна едричкият Демир. Почти веднага след това от другата врата се появи и силуетът на хилавия Йекта. И двамата ме гледаха странно — сигурно се чудеха какво правя пред вратата им посред нощ. Лицето на Йекта изглеждаше разтревожено, а Демир, както винаги, не излагаше на показ чувствата си, само в тъмните му очи се четеше въпрос.

— Къде си, братко? — с лек упрек се обърнах към Демир. — Колко време вече ти звъня на вратата…

— Бяхме на риба… Защо? Какво се е случило?

— Бахтияр… — разтревожено му заразправях аз. — Бахтияр е ранен, ударила го е кола.

— Стига бе! Нещо сериозно ли е? — притеснено рече Йекта, докато на Демир не му трепна и окото.

— Май краката са му счупени — обърнах се към Демир, който беше специалистът в тези неща. — Боя се да няма и някакви вътрешни кръвоизливи.

Върху широкото лице на ветеринаря не се появи ни най-малка сянка на загриженост или тревога. Само попита:

— Къде е Бахтияр?

Посочих към старичкото си рено.

— В колата, в едно одеяло.

С бързи крачки се приближи до колата ми, а ние се мъчехме да не изоставаме. Надникна вътре и малко се слиса, като видя Евгения, но тозчас се окопити и спокойно я поздрави:

— Здрасти!

— Много се мъчи — отговори му тя. — Непрекъснато стене, милият!

— Светни в колата, Невзат! Нищо не се вижда! — обърна се той към мен.

Светнах. Раненият ни приятел продължи да скимти още по-силно.

— Бахтияр, какво ти стана, синко?

Бахтияр, познал доктора си, проскимтя отново, сякаш го молеше за помощ. Демир го оглеждаше и му говореше като на човек:

— Добре, синко, добре! Бъди смел! Сега ще ти мине!

Свърши първия преглед и каза:

— Задният му ляв крак е счупен. За десния не мога да кажа със сигурност, надявам се само да е наранен. Като влезем вътре, пак ще го видя и ще съм по-наясно какво му е. Невзат, би ли минал отсреща да хванеш одеялото от другия край, да го пренесем, но трябва да внимаваме да не го клатим много-много.

Евгения слезе от колата, за да мога аз по-спокойно да хвана одеялото с просналия се в него Бахтияр. Минах откъм задната седалка и хванах краищата му. За миг обаче изгубих равновесие и голямото тяло на животното се удари във вратата. Горкичкият издаде хрипкав звук, нещо средно между лай и скимтене.

— Бахтияр, потърпи малко! — опита се да го поуспокои Демир. — Свърши вече, сега отиваме у дома, а после ще си поспиш малко.

И наистина, всичко мина, както обещаваше Демир — без никакви проблеми! Пренесохме Бахтияр в лечебницата през двора с грамадния кестен и го сложихме на операционната маса в голямата стая в края на коридора. Щом светнахме лампите, Бахтияр се размърда неспокойно. Присви страхливо светлокафявите си очи и заскимтя още по-силно. Демир моментално взе една спринцовка от стъкления шкаф и умело я заби в левия му крак. Облече бяла престилка и сложи гумени ръкавици, за да прегледа Бахтияр отново. Прекара пръсти по корема и гърба му, провери цвета на кожата му под козината. Кучето се раздвижи и изръмжа заплашително с оголени зъби.

— Я го хванете, какво само гледате така? Животното ще си навреди само…

Двамата с Йекта се опитахме да го задържим неподвижно, като внимавахме да не му причиним болка, но кучето започна все повече да се дърпа.

— Няма ли да заспива вече това създание? — панически попита Йекта. — Виж го само как се мъчи!