Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Тоя път обаче Демир не се заяде, само пое памука, подаден от приятеля му.

— Благодаря ти, скъпи ми Йекта!

Поетът също не се беше докачил и отново заговори на Евгения:

— Той си е такъв от малък, Евгения, не му обръщайте внимание. Но се радвам, че се запознахме.

— Благодаря!

Съвсем неочаквано за мен се обади и Демир, без да оставя и за миг работата си:

— Много се радваме за Невзат! — обърна се той любезно към нея. — Голям късмет има, че ви намери!

Тези думи развълнуваха Евгения, бузите й пламнаха, зелените й очи се разшириха.

— Много сте мили според мен, най-големият късмет на Невзат е, че има такива приятели като вас.

Вълнението, изпълнило тази миришеща на лекарства стая, ми идваше малко в повече. Тъкмо щях да питам за Бахтияр, колкото да сменя темата, и мобилният ми телефон се раззвъня. Погледнах — беше Али. Съвсем ги бях забравил! Нали щяха да ходят в „Сепетчилер“! Да разпитат Лейля. Може да са получили някаква информация, която щеше да ни е полезна. Веднага отговорих на обаждането.

— Ало, кажи, Али, слушам те!

— Още една жертва имаме, инспекторе!

— Каквооо?

— Открихме още един труп, но този път не на Сарайбурну, а на площад „Чемберлиташ“.

За две подобни престъпления ли ставаше въпрос?

— Има ли монета? — попитах го аз, без да обръщам внимание на любопитните погледи, които ми хвърляха Евгения и приятелите ми.

— Да, в дланта на жертвата.

Когато видях монетата, намерена в убития вчера, не съм си и помислял, че тази история ще продължи, че ще има още убийства, но явно съм се лъгал.

— Разбирам, Али! — казах на помощника си, който безмълвно ме чакаше на отсрещния край на линията. — Къде сте?

— Със Зейнеб сме в квартала при местопрестъплението. И Шефик е тук, даже екипът вече започна работа.

— Добре, веднага идвам!

От всички в стаята най-напрегната беше Евгения.

— Убили ли са някого? — попита тя. — Пак ли има някакво престъпление?

Потръпна, сякаш беше видяла трупа със собствените си очи.

— Не е ясно… Но трябва да тръгвам веднага — опитах се да избегна отговора аз. Погледнах я извинително: — Да ти поръчам едно такси?

— Има си хас! Аз ще закарам Евгения у тях! — с присъщата си вечна любезност предложи Йекта.

— Благодаря — отвърна му тя. — Но аз съм свикнала да си ходя сама. Пък и вие трябва да помогнете на Демир… Дори ако трябва, и аз ще остана да помагам. Може да съм ви полезна с нещо…

— Не, няма нужда да се безпокоите! — любезно, но категорично каза Демир. — Достатъчно е Йекта да е тук. Имаме още много работа. Вие вървете, не си губете съня за няма нищо!

Евгения хвърли угрижен поглед към Бахтияр, който лежеше на операционната маса, без да разбере дори какво му се случва.

— Не се безпокойте! Повярвайте ми, Бахтияр ще се оправи! — настоя Демир.

Това беше пир за победата, прослава на храбростта, освещаване на успеха. Императорът беше стигнал дотук през мрачните северни гори. Беше преминал през мъгливите дни и дъждовните нощи, през битките и глада. Беше стигнал дотук с цената на кръвта и смъртта. И въпреки предателството на римските сенатори. Не бе изгубил надежда дори в миговете на най-голямо отчаяние. Беше стигнал дотук с храбростта на воините си, чиито имена дори не знаеше. Без да се предаде на смут дори след поражение. Без да изгуби вярата си в победата. Издигайки волята си като стоманен щит. Преминавайки през непристъпни планини, обширни долини, коварни блата, прекосявайки морета и пустини. Неотклонно следвайки стъпките на дедите си. Така беше стигнал дотук!

Император Константин се взираше в бога. Главата му беше високо в облаците, закрили небесата и плуващи в синевата като бели платноходки. Те бяха засенчили и седемте лъча на бога. „Дали не е някакъв знак това? — помисли си императорът. — Дали богът отново не ми праща някакво знамение?“ Отговорът дойде с вятъра, изтрил един по един белите облаци от небето и открил озарения лик на Аполон.

Константин гледаше бога. Лек ветрец се разхождаше по площада, разнасяйки навред аромата на пролетните цветя и леко развявайки лилавата му благоуханна мантия. Императорът впи поглед в короната му, разпръскваща светлината на седемте си лъча 49 49 Както е известно, Аполон се отъждествява със слънцето и е наричан и Феб. Златните му стрели символизират слънчевата светлина и лъчите. При пълните слънчеви затъмнения се разкрива великолепната гледка на короната на небесното светило и при наслагване на няколко изображения се виждат и седем светлинни лъча. — Б.пр. . Приличаше досущ на неговата. Плъзна поглед към лика на бога — широкото му чело, уверените му очи, красивия му нос, гордо стиснатите устни. Сякаш видя самия себе си в него и се усмихна щастливо на бога, гледайки града от птичи поглед.