Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Няма нищо, само го дръжте здраво, до няколко минути ще се е унесло вече — заобяснява ни безстрастно Демир, докато продължаваше да го опипва по корема.

Така и стана. След две минути движенията на Бахтияр се забавиха, скимтенето му утихна, най-сетне упойката го хвана и той се унесе.

— Имал е късмет! — рече Демир, който беше свършил да преглежда корема на животното. — Не е бил ударен по корема. Все пак ще му сложа една инжекция за всеки случай, да не вземе да получи вътрешен кръвоизлив. Но както казах, счупен е левият му крак, на десния има само наранявания.

Всички се успокоихме, след като Бахтияр беше заспал.

— А сега да ви запозная — обърнах се аз към тях с чувството, че върша нещо, което отдавна е трябвало да направя. — Това е Евгения, както сигурно сте предположили вече.

По болнавото на вид лице на Йекта се разля широка усмивка.

— Много ми е приятно, Евгения! Много сме слушали за вас. Колкото пъти се срещаме, Невзат все за вас говори!

Демир не каза нищо, само леко поклати глава, поздравявайки Евгения с кимване.

— И на мен ми е приятно! — отвърна им Евгения с неустоимата си топла усмивка. — Само че жалко, Невзат никога не ми е споменавал за вас!

Това беше упрек към мен, но и приятелите ми можеха да се засегнат. Но не се обидиха. Демир отново взе да оглежда Бахтияр, а Йекта се опита да ме спасява от положението.

— То няма и бог знае какво да ви разправя за нас. Аз съм един безделник, прахосващ наследството си. А Демир е просто един ветеринар, посветил се на животните. Животът ни е съвсем обикновен и сив. Но вие май държите механа в „Куртулуш“? И кой знае с колко интересни хора се срещате!

— Моля ви, Йекта бей — любезно се възпротиви Евгения, — животът на всеки човек е интересен. Невзат не ви е споменавал сигурно защото е толкова зает, но колко хора в този град са запазили приятелството си толкова дълго?

Ласкавият син поглед на Йекта потъмня леко. И Демир вдигна глава от упоеното тяло на Бахтияр и я погледна особено. Макар да ми се стори развълнуван, отново не продума и думичка. А пред очите ми моментално изплува едно видение от младежките ни години — Демир, Йекта, Хандан и аз. Не знам къде бяхме и защо се бяхме събрали, но сега този спомен ме прониза дълбоко. В мен започна да се надига някакво смесено чувство на тъга и вяра, но гласът на Йекта ме върна от миналото в настоящето.

— Тук сте много права! Ако за нищо не ставам на тоя свят, стига ми само да имам тези двама приятели.

Тук вече не издържах.

— Не ги слушай какво приказват, Евгения! Йекта е поет, но същевременно е и архитект. Повечето от стиховете му са за Истанбул. Знае всичко за този град! Къде каква чешма има, кой султан е построил еди-кой си дворец, кой му е архитектът и така нататък, дата по дата, улица по улица може да ти изброи всичко в града ни. Написал е и куп книги. Аз не разбирам от това, но баща ми казваше, че бил много добър поет.

Йекта обичаше да го споменават като поет и рече:

— Както винаги, Невзат преувеличава, Евгения! Какъв поет съм аз? Драскам си по нещо.

Личеше си обаче, че се радва и че се е разтопил от удоволствие.

— И аз не разбирам много от поезия — вметна Евгения, но има един гръцки поет, Кавафис…

Йекта веднага реагира:

— Как да не го знам? Кавафис е велик поет!

— Майка му и баща му са били истанбулчани кореняци. Дядо ми познаваше роднините му и ми даваше да чета книгите му. Много обичам стиховете на Кавафис!

— Така е, има превъзходни стихове!

Пое дълбоко въздух и започна да рецитира с чувство, намерил подходящия момент:

Ти каза:

За кратък миг погледите ни с Евгения се срещнаха. Дали искаше да ми каже: „Това стихотворение сякаш е написано за твоя живот“, или пък аз го възприех така — не съм сигурен, но щом Йекта свърши, тя се обърна към него и каза: