Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Императорът не откъсваше поглед от бога, извисил се върху колоната, стигаща сякаш до небесата. Беше различен от онзи, който беше съзрял навремето близо до Рим. Видът му, тялото, гласът му бяха съвсем различни. Този бог не приличаше на никой друг. Макар да не разпръскваше светлина като Аполон, беше изписал върху небето: „Тук ще победиш!“. Бог, който носеше кръста на Исус. Бог, който се беше запечатал в синевата на небето. Бог, който беше предрекъл победата на Константин. Бог, който като римски владетел беше събрал в себе си силата на всички божества.

Императорът гледаше към бога. Но това не беше Аполон. Виждаше собствената си власт над три континента с четири сезона и седем климата. Под покровителството на този бог съзираше собственото си господство в границите на единния Рим, разпрострял се от край до край. „Един Рим! Един бог! Един император!“, извика той. Могъщият му глас развълнува тълпата зад него, както вятърът класовете на нивата. „Един Рим! Един бог! Един император!“, повтори мощно тълпата. Този възглас прокънтя над площада и достигна до ушите на стария бог, изваян от мрамор.

Константин се взираше в бога. Беше 21 май, последният ден от тържествата, продължили четирийсет дни и четирийсет нощи. Денят, в който всички повярваха, че този човек щеше да промени историята! Денят, който промени историята! Денят, за който щяха да разказват приятели и врагове. Денят, след който Рим не беше вече същият. Денят, в който се роди Новият Рим! Денят, в който новият Рим получи своята нова столица! Денят, в който император Константин освети новата си столица с тази величествена колона!

Трупът лежеше на изток от Константиновата колона. Екипът за разследване на местопрестъплението вече беше пристигнал с минибуса, каран от Али, и фаровете му осветяваха малкия площад. Но осветлението, естествено, не беше достатъчно. Затова тримата мъже заедно с Шефик и нашата старателна Зейнеб допълнително осветяваха с фенерите си мрака и като истински златотърсачи диреха някакво доказателство, някаква насочваща ги следа, взирайки се по земята.

Опитах се да разгледам жертвата под смътната светлина на ръчния фенер на Зейнеб. Беше мъж малко над средната възраст, виждаха се само оределите по слепоочията му коси, откриващи лицето му, украсено с бадемовидни мустаци между края на острия му нос и горната устна. Черните лачени обувки допълваха елегантното му облекло — светлосинята риза и тъмносиния костюм. Също като при първата жертва, дълбоката порезна рана на врата му се набиваше в очи. И също като при нея имаше кръв само по яката на сакото и отпред върху ризата. Светлите му очи в тъмните орбити някак учудено, сякаш беше видял нещо много необичайно, се бяха вперили в бледия полумесец, който ни гледаше от върха на колоната. Не беше ли това същият полумесец, който ме следваше и вчера сутринта на Сарайбурну? За миг забравих за трупа и вдигнах глава нагоре — той блещукаше едва-едва в мастиления безкрай на небето, обсипано с безброй много звезди. Беше малко по-едър, отколкото сутринта, когато го бях видял, но все още изглеждаше тъжен като недовършена картина.

— Монетата, която открихме в дланта му, е сечена при Константин — рече Зейнеб.

Гласът й ме върна към реалността. Подаваше ми металната монета, която извади от плика с доказателствата.

— Сечена е за императора, основал Константинопол. — Многозначителният й тон ми припомни разговора ни от сутринта за него. — На лицето на монетата е изобразен и неговият лик.

Оставих полумесеца на неговата самота и поех монетата. Сложих си очилата и различих профила на императора, обърнат надясно. Точно зад него се виждаше и надписът „Константин“, сочещ, че монетата е сечена за него. При все това беше учудващо, че Зейнеб знаеше за това и за основателя на Константинопол, император Константин І. Защото дори от прогимназията знаехме, че е имало не един и двама императори с името Константин. Така че монетата би могла съвсем спокойно да бъде и за друг император. Но преди още да я попитам за това, тя продължи да обяснява:

— Константин издигнал тази колона през 330 г. в чест на обявяването на града за столица на Римската империя. Интересна е и историята й — докарал я чак от Рим, от храма на Аполон — посочи тя тъмнеещата в мрака колона малко по-нататък. — Първоначално била висока 57 метра. Разделили я на части и я пренесли дотук с кораби. След като я вдигнали, той поставил върху нея собствената си статуя във вид на бог Аполон.