Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Да, спомням си го това стихотворение. А вашите стихове за какво са?

Йекта стеснително се усмихна.

— Е, моите не са толкова добри…

— Струва ми се, че сте несправедлив към себе си. Какво ще кажеш, Невзат? — впери тя зелените си очи със синкави оттенъци в мен.

— Така си е, Евгения, предположението ти е правилно… И стиховете на Йекта са много добри, само той не ги оценява…

— Ще ни изрецитирате ли някое?

— С удоволствие, но май ще е по-добре да ви пратя по Невзат някоя моя стихосбирка.

— Май в библиотеката имам една — наруши мълчанието си Демир, почти почистил вече раната на Бахтияр. — „Балатски бележки“ или нещо такова.

— „Балатски дневници“ — поправи го Йекта. — Така и не запомни заглавието на книгата ми.

— Коя по-напред да запомня, братко! Те са толкова много твоите книги, че… Но тази е най-добрата, „Балатски дневници“, да — обърна се към Евгения той. — Разказва се за детството ни в „Балат“. За Златния рог по онова време. Може да я вземете от библиотеката ми в хола.

— Благодаря! Но тя е ваша?

— Е, живият оригинал е винаги до мен, и да го караш да замълчи — той пак ще ти ги издекламира! — отвърна й с пакостливо изражение Демир.

Йекта засрамено погледна със сините си очи.

Този път аз поскастрих нашия ветеринар:

— Я не се жалвай толкова! Йекта нямаше да ти чете стихове, ако ти не искаше да го слушаш!

Широка усмивка се разля по лицето на Демир, сякаш изсечено от парче голяма скала.

— Шегувам се бе! Евгения, така си е — Йекта не чете стиховете си наляво и надясно, трябват му подходяща атмосфера и специално настроение. — Позамисли се и запита: — Вярно, защо не ни дойдете утре на гости? Днешният улов беше доста добър — поне две-три кила лаврак сме хванали. Утре вечер ще го приготвяме. Може и Йекта да ни прочете няколко реда! — погледна закачливо към приятеля ни той.

— В петък вечер пък вие заповядайте при мен — отговори им моята храбра Евгения. — Може да не е толкова добър като вас, но и нашият готвач умее добре да приготвя рибата. Тъкмо ще чуем и повече от стиховете на Йекта бей!

— Речено-сторено тогава! — намери най-доброто решение Йекта. — Утре вие сте ни на гости, а в петък ние ще дойдем при вас!

Евгения замълча нерешително, зелените й очи гледаха въпросително в празното. Значи, аз трябваше да реша.

— Е, тогава да не обиждаме Евгения, приятели! — обърнах се престорено строго към Йекта. — Речено-сторено — утре вечер сме при вас, но ти непременно ще ни прочетеш някое твое стихотворение!

— Дадено! Ще ви прочета, но ако не ви харесат, аз няма да съм виновен — засрамено, но щастливо ни погледна със сините си очи Йекта.

Видът му разчувства Евгения.

— Как няма да ги харесаме? Сигурна съм, че стиховете ви са много добри.

— Без да сте ги чули, не бъдете толкова сигурна — промърмори Демир, без да вдига поглед от упоеното животно.

Нашият благовъзпитан Йекта направо щеше да изпуши:

— Ти пък какво ли разбираш от поезия, животински докторе?

— Я не се засягай толкова! Занасяме се, не виждаш ли? — вдигна очи към Евгения Демир. — Истината е, че са му много хубави стиховете на Йекта.

— Нямам търпение да ги чуя! — учтиво рече Евгения.

Не го казваше само от любезност, не. Наистина й се искаше да чуе стиховете му.

— Тогава ви чакаме утре вечер към осем и половина!

— С удоволствие ще дойдем, но да не забравите — в петък се срещаме в „Татавла“!

— В „Татавла“ ли? — беше приятно изненадан Йекта. — Значи, името на таверната е „Татавла“, старото име на „Куртулуш“. Много добре сте го подбрали, Евгения!

— Не съм аз, а баща ми.

— Чудесно е направил! Защото старите имена на кварталите взеха да се забравят вече. А градовете са като хората — ако забравят миналото си, ако се откъснат от историята си, се прощават и с идентичността си. Нищо свое не им остава! Стават еднакви и посредствени, като хората! А Истанбул не е като всички останали градове, той е много по-особен.

— Пак захвана с мантрите си — промърмори Демир. — Вместо да приказваш, да беше ми подал тоя пакет с памука.

Нашият поет изобщо не се засегна, но не пропусна и той да ухапе приятеля си:

— И такива хора има, Евгения! Невежи, които дори не забелязват града, в който живеят… Във водата газят, жадни ходят, както се казва…

— Хайде бе, Йекта, давай го тоя памук, че трябва да направя тампон на крака, иначе животното ще изгуби много кръв — подкани го пак Демир.

— Ако го нямаше тоя град — не се озаптяваше Йекта, — нямаше да те има нито теб, нито Бахтияр върху масата ти.