Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Откъде знаеш това?

Сви присмехулно устни и посочи северната част на колоната:

— Ами тук има табела, инспекторе, всичко това е написано на нея.

Да, проста работа било! Нещо, което ти е изглеждало много трудно за изпълнение, някакъв случай, който ти се е струвал неразгадаем, в края на краищата се е оказвал фасулски, след като са излезли наяве всички взаимовръзки! Махнах с благодарност на Зейнеб и започнах да изследвам трупа. Веднага открих нещо, което ми се беше изплъзнало при първоначалния оглед — начинът, по който лежеше трупът. Абсолютно същият, както и при предишната жертва. Краката разперени на две страни, ръцете съвсем прави назад, дланите завързани една за друга с найлоново въже.

— Възелът не е много стегнат — каза Зейнеб, която тъкмо го разглеждаше и дръпна връвта, която се развърза съвсем лесно. — Ако си спомняте, и ръцете на Недждет Денизел не бяха здраво вързани и възелът моментално се развърза. Толкова леко, че ако жертвата малко си опънеше ръцете — и би могла да се развърже. Ако не са били връзвани, за да не се съпротивляват, тогава за какво, инспекторе? — обърна тя въпросителен поглед към мен.

Този въпрос беше важен, но аз нямах отговор. Погледът ми се плъзна към краката, разделени, като че ли са краища на лък, на който да се натегне тетива.

— Това разположение на краката прилича на лък — обърнах се развълнувано към Зейнеб. — Да, точно като краищата на лък…

Младата ми колежка нищо не разбра и ме гледаше с недоумение, когато пристъпих към краката на жертвата. Посочих й ръцете, опънати като стрела над главата, и заобяснявах догадката си:

— Убийците са направили тялото да изглежда като стрела. Разбираш ли, Зейнеб, нагласили са го да заприлича на стрела!

Както винаги, преди да се съгласи с мен, Зейнеб със сериозен вид се приближи и заразглежда трупа — отблизо, отдалече, отляво, отдясно.

— Да, инспекторе! — най-сетне изрече тихо тя. — Прав сте, нагласили са го да изглежда като стрела. Но защо ли?

— Отбелязват посоката. Оставили са знак къде ще поставят следващия труп. Помисли си — накъде сочеха ръцете на Недждет?

Замисли се за миг, опитвайки се да си спомни:

— Към „Сиркеджи“… ако теглим права линия оттам, да, горе-долу сочеше това място тук — „Чемберлиташ“.

— Добре, а тази стрела накъде сочи? — изрекох с напрегнат глас.

И двамата погледнахме натам, накъдето сочеха пръстите на жертвата. Срещу нас беше Константиновата колона, издигната от него в чест на новата столица.

— Не, не е колоната — заразмишлявах на глас. Някъде зад колоната ще да е, може би дори някъде зад всичките тези сгради…

Все едно да търсиш игла в купа сено… но моята талантлива криминоложка не го забеляза.

— Площад „Баязид“ ли? — разпали се тя. — Зад колоната е тъкмо той!

Безпомощно разперих ръце.

— Може и там да е, скъпа ми Зейнеб! Убиецът или убийците ни пращат послание. Важното е да разберем какво е то…

Нашият възбуден и оживен разговор привлече вниманието и на Шефик.

— Намерихте нещо ли, шефе?

С бонето на главата си, с престилката и ръкавиците си напомняше повече на готвач, отколкото на криминалист, разследващ местопрестъпление.

— Нямаме нищо конкретно, само обсъждаме един детайл — отговорих аз.

— Кой е тоя нещастник? — попитах след миг с вдигнати въпросително вежди.

— Казва се Мукаддер, фамилията му е Кънаджъ. Все още не знаем нито къде живее, нито какво работи, имаме само ей този документ за самоличност — отвърна той, докато ми подаваше личната му карта от плика с доказателствата.

Хванах я внимателно отстрани, за да не изтрия случайно пръстовите отпечатъци, и се опитах да прочета какво пишеше на нея.

— Да, Мукаддер Кънаджъ, роден през 1950 г. в град Ризе.

— Само това имаме — отчаяно каза Шефик. — Нищичко друго! Нито мобилен телефон, нито визитна картичка, нито портфейл намерихме — потиснато каза той, оглеждайки за сетен път малкия площад. — Освен това е и тъмно като в рог, нищо не се вижда…

Друг от хората на Шефик, облечен точно като него, се приближи до нас и каза:

— Тъкмо затова са изпочупили лампите, инспекторе, за да се затрудним, докато събираме уликите! — рече той, сочейки стълбовете с угасналите улични лампи.

— Изобщо не мисля така — обади се Зейнеб от мястото, на което стърчеше права. — Причината да разбият лампите е била никой да не ги види, като поставят трупа. Те са абсолютни професионалисти и не мисля, че са ни оставили дори най-малката следа.