Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Да, и аз видях — отново разпалено се разприказва Шеффан. — Мина точно пред нас. Той не ни видя, но ние го видяхме чувала… Май обаче не беше чувал, а някаква покривка — добави той, след като за кратко замълча, сякаш да си припомни по-добре видяното.

Може да имахме късмет да сме попаднали на нещо много важно. Затова нетърпеливо го попитах:

— А човекът, който теглеше количката, него видяхте ли го?

— Разбира се, че го видяхме, нали си тикаше количката.

— Какъв беше?

— Бога ми — почеса се умислено по главата Шеффан. — Не можах точно да му видя лицето, беше в тъмното. Но такъв един среден на ръст, як.

— Я не лъжи бе! — погледна ме Джелло. — Пързаля ви, началник! Първо аз го видях човека. И аз първо му го показах. Беше слаб и тънък като скумрия. Лицето му не се виждаше, защото беше с каскет на главата си.

— Не беше каскет, а филцова шапка! — прекъсна го Шеффан. — И изобщо не беше висок, ама носеше пардесю, та изглеждаше така.

Надеждите ми май бяха напразни. Не бяхме попаднали на рядка възможност, макар тия двамата нещастници наистина да бяха видели боклукчията. Затова не се стърпях да не ги попитам отново:

— Добре, а по-после видяхте ли го пак тоя човек?

— Разбира се, че го видяхме! — отвърна Шеффан, без дори да се замисли.

— Кажи истината! — заплашително му казах аз, гледайки го право в очите. — Не си играем игрички! Имаме труп. Казвай, наистина ли го видя пак?

— Ви-видяхме го, господин началник! — Шеффан погледна с надежда към приятеля си, сякаш чакаше оня да му помогне. — Нали, Джелло? Кажи де, брато! Нали го видяхме, като се връщаше?

Джелло бая се беше уплашил и не можеше да реши дали да ни даде отговор, който би ни се харесал, или да ни каже истината.

Али го посръга с лакът.

— Разкажи бе, какво чакаш?

— Добре, добре, ще разкажа! — изпъшка най-сетне с неохота той. Изпъна се като струна, също като войник на доклад пред командира си: — Видяхме го, господин началник — взе да преглъща Джелло. — Върна се с количката си. Мина пред нас и ни подмина.

— Можахте ли да видите лицето му?

Вместо да отговорят, и двамата поклатиха глави отрицателно.

— Ами чувалът? Той беше ли пак върху количката?

Отговор не последва. Двамата другари, които допреди малко се надпреварваха кой да вземе думата, сега гледаха гузно, като котка, излочила млякото. Май бях сбъркал, като станах по-рязък с тях.

— Няма какво да се боите — опитах се да ги поуспокоя аз. — Никой не ви обвинява в нищо. Нищо лошо няма да ви се случи. Кажете истината, само това!

Джелло се оказа по-смел. Подсмърчайки, заразказва:

— Чувалът му беше празен, инспекторе! Пак беше върху количката му, но товарът беше доставен на адреса!

— Какъв адрес бе! — засече го Али. — Разказвай само каквото е, без да коментираш много-много…

— Точно така, началник! Значи, беше опразнил чувала, нямаше вече нищо в него.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм…

— Гледай да не лъжеш! — предупреди го Али.

Нещастният човечец стеснително отстъпи назад.

— Кълна се, истината ви казвам! Да му… майката!

Погледна към Зейнеб, замълча малко и после каза:

— Извинявай, госпожице, че псувам, ама какво да правя, като инспекторът не ми вярва?

Всъщност и самият той май не си вярваше. Също като другаря си имаше нужда от очевидец да потвърди казаното, затова се обърна към Шеффан:

— Нали така бе? Защо не кажеш бе? Кажи сега, не беше ли празен оня чувал?

— Празен беше, честна дума, инспекторе! — проговори най-сетне Шеффан. — Да ми изтекат и двете очи, ако не беше така! Празен си беше, нямаше нито боклук, нито човек в него.

С часове търсихме убиеца с количката из глухите и тъмни улици около „Чемберлиташ“. Но не само не открихме някакъв подозрителен тип, който да отговаря поне от малко на показанията на двамата бездомници, но и нито един боклукчия. Сигурно тръгваха за работата си надвечер — боклукът на Истанбул беше не по-малко ценен от земята и паметниците му, затова и събирачите му отрано се втурваха да извадят от него де що можеше да свърши някаква работа, преди да е настъпила нощта. Ако е така, вероятността Шеффан и Джелло да са казали истината, ставаше по-голяма. Разбира се, стига да не се бяха поддали на фантазията си, че са видели последния византийски император Константин Не-знам-си-кой. Освен това двамата доста различно бяха описали мъжа. Ако казваха истината, единственото сигурно сведение, което имахме, бе, че жертвата е била пренесена с боклукчийска количка до „Чемберлиташ“. Пак по-добре от нищо.