Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— За отпреди двайсет години ли ми говориш, Али?

— Да, това е станало през 1981 година. Този Намък е бил терорист. В младежките си години де. По времето на преврата полицията нахлула в дома му. Той отговорил с оръжие. Ранил двама полицаи и бил ранен при бягството си. Сериозно. Два месеца лежал в болница, получил доживотна присъда.

— Доживотна, значи?

— Но лежал само 10 години… Бил амнистиран, върнал се в университета и завършил медицина.

— След това забърквал ли се е в подобни неща?

— Разбира се! Участвал е! — отвърна той.

— Да, ама не е същото! — засече го Зейнеб и погледна към мен. — След като е излязъл в затвора, не е участвал в нито един случай с престрелка.

— Но в незаконни демонстрации е участвал…

— Бъди малко справедлив, Али — направо му се скара Зейнеб. — Това, което наричаш „незаконна демонстрация“, е организирано шествие за предотвратяване на замърсяването на морето чрез затварянето на Босфора за морски съдове, самозавързване с вериги за вратата на „Ая София“, с цел да се спре строежът на сгради в районите на историческите места, протести срещу изграждането на моста за метрото на Златния рог… Всички го правят.

И да не разбирах напълно защо Зейнеб толкова разпалено говори за тези неща, бях съгласен с нея. И все пак беше съмнително онова участие на Намък във въоръжена групировка.

— А продължава ли връзките си със старата организация? Или да е свързан с някоя подобна?

— Старата му организация е разпусната, шефе. Не дава вид да има връзка с друга терористична група.

— Или все още не е установена такава — наблегна Али, преди да отхапе от втората кифла. — Всичко може да се очаква от някой, застрелял двама полицаи…

Думите му бяха реакция на казаното от Зейнеб, но може пък да беше и прав, кой знае? Последните две убийства изобщо не приличаха на единични случаи, а по-скоро напомняха на групово действие, на изпълнение на някаква обща воля, общ план. Затова може би щеше да е полезно да сложим името на Намък Караман в списъка на заподозрените. Макар да си мислех това, не ми се искаше да го споделям открито с останалите.

— А Лейля Баркън? — минах аз на втората заподозряна. — Дали ни каза истината? Дали наистина са се карали с Недждет в „Сепетчилер“?

— Така е било — поклати утвърдително глава Али. — Тримата келнери потвърдиха казаното от нея. Изляла виното върху главата на Недждет и излязла от ресторанта.

Докато Али разказваше всичко това, лицето на Зейнеб все повече се смръщваше. Между тия двамата явно пак се беше случило нещо неприятно. Поисках да разбера какво и попитах направо:

— Заедно ли ходихте в „Сепетчилер“?

И двамата мълчаха като риби. Като виновни деца, направили някоя пакост.

— Заедно ходихме — промърмори най-сетне Али. — Докато аз разпитвах сервитьорите, Зейнеб се срещна с управителя на ресторанта.

Не това исках да разбера. Значи, трябваше да съм още по-директен!

— Как беше гледката? — попитах, докато разбърквах захарта във втората си чаша чай. — Великолепна е, нали!

— Възхитителна, шефе! — съгласи се Зейнеб. Беше си развързала езика, но имаше някакво упорство в гласа й, гледаше гневно към колегата си. — Всъщност заради споровете с инспектор Али нито видяхме гледката, нито се насладихме на храната!

Точно както бях предположил! Пак са се карали тия дечурлига!

— Какво толкова стана, че да се карате?

— Заради виното, шефе! — рече Али и бутна ядно чинията си, изведнъж сякаш изгубил всякакъв апетит.

Какви ми ги разправяше това недодялано момче?

— За виното ли?!

— Ами да, за виното, което Лейля Баркън изляла върху бившия си — обясни причината за дълбокото им неразбирателство Зейнеб.

— И какво за него?

— Ами Али много се ядоса на Лейля, що за работа е това, вика, не подхожда на една дама да се държи така…

— А да не би да подхожда! — заяде се помощникът ми. — Какво ще кажеш, началство? Отгоре на всичко — директорка на музей! Която трябва да е по-така от всички нас! Пред всички да заливаш човека с вино? Хубава работа!

Напуши ме смях и не можах да се сдържа да не се разсмея, отначало съвсем тихо, а после с цяло гърло. Всички ме загледаха странно — и тримата шофьори, и служителите с натрупаната нощна умора в очите, и туристите с плитчиците, чиято дрямка бях прекъснал с гръмкия си смях.

— Абе, дечковци, абе какви ги вършите? — опитвах се да се овладея аз.

— Какви ги вършим, началство? — запита Али, гледайки ме глуповато право в очите.