Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Стой! Полиция! — развиках се аз, ускорявайки крачка.

Но кой да те чуе! Продължи да бута с цялата си сила тежката врата. Толкова беше масивна, че мислех за невъзможно не само да се отвори, но дори и да се помръдне дори! Но тайнственият заподозрян пред очите ми успя да отвори и двете й крила и преди да хлътне бързо вътре, се обърна и ме изгледа, сякаш се подиграваше с мен! Миг след като прекрачи прага, вратата леко започна да се затваря. Не, не можех да пропусна тази възможност! Поех въздух и се втурнах с бързи крачки натам. Сърцето ми биеше лудо, слепоочията ми туптяха, но не обръщах внимание, само продължих да тичам с всички сили! И успях! Преди да се захлопне под носа ми, успях да промуша умореното си тяло вътре! Що за работа?… Още преди да поема дъх, още преди да се затвори вратата зад гърба ми, всичко наоколо се освети, превръщайки тъмната пролетна нощ в искрящо лятно утро! Звуците на някаква полудяла тълпа отекнаха в ушите ми едновременно със заслепилото очите ми слънце.

— Убий го! Убий го! Убий го!

Какво ставаше? Къде бях попаднал? Докато чаках очите ми да привикнат към светлината, ръката ми от само себе си се плъзна към пистолета. Нямаше го! Сигурно съм го изтървал, докато тичах. Докато тези мисли панически преминаваха през главата ми, заслепяващата ме светлина постепенно започна да отслабва и взех по-ясно да виждам нещата около себе си. Това не беше истина! Бях по средата на някакъв исторически хиподрум с многохилядна тълпа. Познатият ми площад „Султан Ахмед“ беше изчезнал и на негово място се беше появил този римски хиподрум за конни състезания и гладиаторски битки, с препълнени от народ каменни трибуни. Докато смаяно се опитвах да разбера случилото се, пак зърнах онзи, когото следях. Изобщо не бързаше. Нямаше вид да се страхува от някого или да се пази. Спокойно и уверено напредваше към средата на хиподрума, сякаш забравил, че го преследвах. Както си вървеше — и хвърли палтото от себе си. Показа се силното му тяло зад плътно прилепения към него щит. Вдигна дясната си ръка към шапката и я хвана за периферията. Реших, че ще изхвърли и нея. Най-после щях да видя лицето му! Рязко отметна шапката, сякаш сваляше ръкавица, и отдолу се показа гладиаторски шлем. Нашият боклукчия за миг се беше превърнал във величествен боец! Величествен и съвършен! Двама римски войници го приближиха и му подадоха огромна брадва с две остриета. Той леко приведе глава и ги поздрави, преди да я вземе в ръка. Докато боецът правеше всичко това, тълпите по трибуните бяха замлъкнали, не се чуваше и гък. Но когато вдигна оръжието във въздуха и то проблесна на слънцето, когато се завъртя около себе си — тълпата отново полудя. Пак същата кратка повеля се разнесе над стадиона и трикратно отекна в стените му: „Убий го! Убий го! Убий го!“.

Добре де, но кого щеше да убива? Не се наложи да чакам дълго, за да разбера. Две ръце хванаха китките ми като в менгеме. Без да успея дори да попитам какво става, двама римски легионери като планини ме повлякоха към арената. Бяха толкова огромни, че не само бе немислимо да им се съпротивлявам, но не можех и малкия си пръст да помръдна! Влачиха тялото ми чак до средата на арената и ме захвърлиха точно там, където бяха двете донесени от Египет колони. Шумно се изтърколих сред прахта. Тълпата, като видя, че паднах на земята, нададе мощен вой, като глутница чакали, надушили миризмата на кръв.

— Убий го! Убий го! Убий го!

Бавно се надигнах на колене и се опитах да се спася от изгарящата ме жега под сянката на колоната. Но ритник в гърба ме събори отново на земята. Тълпата отново изрева.

— Убий го! Убий го! Убий го!

Вдигнах глава и видях вчерашния събирач на боклуци, днешния гладиатор. Приближаваше ме с решителни крачки, стискайки брадвата в ръката си. Май тоя наистина щеше да се бие с мен.

— Спри! Спри! Какво правиш? — викнах аз.

Спря, сякаш не вярваше на ушите си, че говорех на него.

— Няма да се бия с теб — казах аз, опитвайки се отново да се изправя на крака. — Ако искаш да убиеш невъоръжен човек, давай, нападай ме!

Дойде и застана до главата ми, щръкнал като някаква втора каменна колона.

— Глупак! — викна ми той. — Това не е битка! Ако беше битка — щяха да ти дадат оръжие и да извадят гладиатор насреща ти. Аз не съм гладиатор, аз съм само прост слуга.

Смайването ми бе по-голямо от страха.

— Но защо — запитах го аз, мъчейки се да се изправя. — Защо искате да ме убиете?

Вместо отговор усетих як ритник в гърдите си. И пак се проснах в цял ръст на земята.