Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Докарах моята раздрънкана старица на празното място под сливовото дърво в двора на полицейското управление, точно срещу банката, съвсем пуста в тези часове на ранното утро. Дали малките бяха дошли вече? Изключих мотора и тъкмо слизах от колата, когато телефонът ми се раззвъня. Беше единственият човек на цялата земя, когото го беше грижа за мен — Евгения.

— Как си, Невзат? — попита тя. Гласът й звучеше доста приглушено. Още я държеше сутрешната сънливост, но си личеше, че е разтревожена. — Какво стана със случая от снощи?

— Какво да стане? Някакъв маниак пак е отнел живот — отвърнах й аз, минавайки през двора на полицейското управление. — В този град престъпленията нямат край, мила Евгения.

— Гласът ти ми изглежда уморен. Късно ли се прибра?

Я имаше, я нямаше няколко часа да съм спал, но не исках да я тревожа.

— Не, не, спах си добре, не се притеснявай… Ти какво правиш?

— Ами какво да правя? Станах, след малко тръгвам към ресторанта. Нали довечера ще ходим при приятелите ти и ще трябва да си подготвя работата, след като ще отсъствам. — Гласът й изведнъж се развесели: — Приятелите ти са свестни момчета, но май са малко тъжни и угрижени, сякаш нещо ги човърка отвътре…

Тази дума ми се видя малко неточна. Представих си лицето на Хандан — винаги усмихнато, с блестящи очи… Но не беше разговор за по телефона, пък и бързах.

— Трудно им е, но някой друг път ще ти разправям…

Без да настоява повече, Евгения побърза да смени темата:

— Как да направим тази вечер? Първо ще се срещнем и после ще отидем заедно, или?

Преследвахме убиеца на двама души и нямах представа какви изненади ще ни поднесат следващите часове.

— Аз не знам кога ще свърша, Евгения. Да се срещнем направо в дома на Демир.

— Добре — прие тя. — Но ти не закъснявай много…

По всяка вероятност щях да закъснея, но никой не е умрял от лъжа досега, затова обещах:

— Не се притеснявай, няма да закъснявам. Ще намериш ли къщата сама?

— Разбира се! Не ме подценявай само защото не съм от „Балат“… — Изведнъж се сети за нещо и разтревожено попита: — Невзат, а ти говори ли с приятелите си за Бахтияр? Разбра ли как е?

Бахтияр беше добре, бях звъннал на Демир от къщи и го бях питал. Щял да се изправи на крака дори по-бързо, отколкото очаквахме. Евгения се зарадва на тази новина. Гласът й вече звучеше нормално, явно се беше разсънила, и преди да затвори телефона, пак ми напомни:

— И не закъснявай много довечера! Моля те!

Затворих джиесема и тръгнах към стаята на Али. Чудно, но и Зейнеб беше там! И даже нямаха сърдит вид! Двамата гледаха радостно в екрана на компютъра. Надеждата ми се върна отново — значи, не бяха чак толкова глупави тези дечковци! Нямаше да се разделят! Колкото и да се караха като кучето и котката, накрая щяха да си станат най-близки!

— Добро утро! — поздравих ги радостно. — Какво гледате така?

Като ме видяха, се стреснаха като ученици, хванати да преписват.

— Добро утро, инспекторе! — отвърна Али, видимо сдържайки напушващия го смях и сочейки в екрана. — Разглеждаме статуята на Константин!

— Че какво толкова й има на статуята му?

— По-добре да не я гледате! — рече Зейнеб, едва сдържайки се да не избухне в смях.

Естествено, това още повече разпали любопитството ми и бързо отидох до тях. Кикотейки се, ми направиха място пред компютъра. Върху него имаше огромна снимка. Присвих очи и се опитах да различа изображението. Първо видях някаква жена. Извадила на показ едрите си разголени гърди, с боядисани в зелено, жълто и оранжево коси, за по-атрактивно, и само по жартиери в кърваворубинен цвят.

— Коя е тази жена? — попитах ги аз, още преди да съм разгледал останалото от снимката. — Май е седнала в скута на някакъв мъж?

— Не е жена, господин инспектор, травестит е — отговори ми Али и престана да се кикоти. — И мъжът, на чиито колене седи, не е човек, а статуя. Статуята на нашия Константин.

— Константин ли? Основателят на Константинопол ли?

— Самият той! — захили се Али.

Сега по-добре можех да видя — да, точно така беше, както каза. Константин седеше на нещо като пейка и в едната си ръка държеше меч, докосващ земята, а другата беше отпуснал настрани върху облегалката с разтворени пръсти. Травеститът беше седнал в скута на Константин и лижеше топчето на дръжката на сабята в ръката му. Виждаше се, че е пиян. Трябва да се е отбил до статуята след някой бурен купон и да се е метнал отгоре й. Али и Зейнеб още се кикотеха, но на мен тази снимка изобщо не ми се виждаше смешна. Напротив, даже ми изглеждаше много тъжна. Само да не бъда разбран неправилно — нямах намерение да унижавам гейовете. В професионалния си живот бях срещал толкова много от тях, които бяха далеч по-честни и достойни от мнозина, които считаха себе си за нормални. Но как да се изразя, не знам — в тази снимка имаше нещо тъжно и нараняващо човека. Обаче не казах нищо и за да не прекъсна веселбата на младите, само ги попитах: