Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Е, не, чак дотам няма да стигнат, така си мисля аз, а по-скоро ще убиват за всеки крал, император или падишах, който е извършил нещо важно за града. Визас го е основал. А Константин го е превърнал в столица. Колко години има между двамата, Зейнеб?

Гладкото й чело се сбърчи, красиво извитите й вежди се събраха, докато пресмяташе.

— Амиии, шефе, приема се, че Визас е основал Византион около 660 г. пр.н.е., а Константин е обявил града за столица през 330 г. от новата ера, или това са 990 години, които ги делят…

— Кажи ги хиляда години…

— В такъв случай нашата е лесна — вмъкна Али с неприкрита радост в гласа си. — Вижте, шефе, Византион, Константинополис и Истанбул, или султан Мехмед Фатих.

— Как свърза Истанбул с Фатих? — съвсем на място го попита Зейнеб. — При завладяването на Константинопол Фатих не му сменя името…

Али я погледна накриво:

— Как така не го е сменил?

— Ами ето така. Вчера сутринта четох, че при Османците името на града е останало същото — Константинопол.

— Константинийе 56 56 Това е официалното име на града през цялото съществуване на Османската империя, с изключение на кратък период в края на XVІІІ и началото на ХІХ в. — през 1770 г. Мустафа III (1717–1774) забранява Константинийе и заповядва върху монетите да се постави името Исламбол. Според някои тълкувания Исламбол е народна етимология на Истанбул, означаваща пълен с ислям. Но има и други версии за името, като например тази, че се е образувало чрез отпадане на една част от буквите от името Константинополис. — Б.пр. — поправих я аз. — Но Зейнеб е права — Константинийе на арабски означава „страната на Константин“ или „градът на Константин“. Тоест едно и също е с Константинопол.

Нашият хайта се попритесни:

— Добре де, ами откога са го нарекли Истанбул?

— По-късно, доста по-късно, скъпи ми Али! Чак при основаването на Републиката! 57 57 На 28 март 1930 г. градът официално е преименуван на Истанбул. — Б.пр. — намесих се аз, защото онова, което исках да откроя, беше много по-важно. — Но по принцип предположението ти може и да е вярно. За Мехмед Фатих, имам предвид. Ако убиецът с жертвите си прави препратки към основателите на града, към онези, които са го направили столица, или владетелите, които са го благоустроили, то следващата монета може да е на Фатих. Защото в хилядолетната история на града той е един от ония, които са го ценели най-много и най-много са допринесли за развитието му. Ако е така — обърнах се към Зейнеб, — може да предположим, че джамията „Фатих“ ще бъде следващото място, на което ще е оставена третата жертва.

Отначало не разбра за какво говорех.

— Помислете за посоката, в която сочеха ръцете на втората жертва.

Зейнеб скептично прие думите ми.

— Добре, шефе, ама ръцете на жертвата сочеха към „Чемберлиташ“. Не съм много сигурна, че ако следваме колоната, ще стигнем до джамията „Фатих“.

То и аз всъщност не бях сигурен, само продължавах да разсъждавам на глас. Но нашият Али по силата на простичката си и праволинейна логика беше дори по-убеден от мен в това:

— Шефът е прав — възрази той на Зейнеб. — Да не губим време и да се установим на позиция около джамията „Фатих“.

Гласът му прозвуча толкова тревожно, сякаш убийците ей сега щяха да оставят трупа там.

— Ще вземем мерки, Али — рече Зейнеб съвсем кротко, опитвайки се да обясни защо се притеснява. — Веднага да го направим, но защо не се срещнем и със семейството на втората жертва? Може да ни кажат нещо, което ще ни е от полза.

— Зейнеб е права, Али. Тъкмо ще научим дали двете жертви са се познавали.

Думите ми бяха прекъснати от рязкото иззвъняване на телефона върху масата. Заместникът ми го вдигна.

— Ало? Какво? Да, инспекторът е тук… Една жена ли? Ъъъ… Добре, само за момент! — Закри микрофона на слушалката с ръка и се обърна към мен: — Лейля Баркън е дошла, шефе, искала да говори с вас.

Това беше интересно! Горделивата директорка на музея „Топкапъ“ е благоволила да ни дойде на крака! Трябва да се е случило нещо наистина сериозно, че да го направи.

— Добре, да я доведат в кабинета ми.

Докато Али предаваше на служителя нареждането ми, аз се обърнах към Зейнеб:

— Ти имаш ли някаква работа?

— Чакам резултатите от аутопсията, шефе.

— Добре! Проучи още малко двете жертви. Колкото по̀ успееш да задълбаеш, толкова по-добре.

Погледнах и към Али, който оставяше телефонната слушалка.

— А ти вземи адреса на Мукаддер Кънаджъ. След като свърша разговора си с Лейля Баркън, да отидем и до къщата му. Да видим какво ще излезе от това!