Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Докато отварях малкото прозорче, за да разпръсна тежкия въздух в кабинета си, където отдавна не се бях отбивал, си мислех, обладан от любопитство, какво ли щеше да ми каже Лейля Баркън. Но директорката на музея „Топкапъ“ не ме остави дълго да гадая — докато да седна зад бюрото си, и тя се появи на вратата.

— Здравейте, Невзат бей, надявам се да не отнемам от времето ви.

Беше в тъмнолилав костюм с бяла блуза. Беше събрала отзад косите си, които вчера бяха доста разпилени. Така цялата привлекателност на лицето й се беше открила! Станах и й подадох ръка.

— Влезте, заповядайте, Лейля ханъм!

Приятелски стисна подадената й ръка.

— Щях да ви се обадя, но не си записах телефона ви.

Говореше някак стеснително. Може би защото си спомни как вчера, като отидохме в дома й, ни се беше скарала, че не сме й се обадили предварително. Както и да е, това бяха подробности. Важното беше, че при цялата си заетост беше дошла да се види с мен.

— Няма нищо — отвърнах й аз. — Имам време, заповядайте, седнете! — посочих й креслото пред бюрото ми.

— Благодаря!

— Какво ще пиете? Какво да ви предложа?

Погледът й се плъзна по шишето с вода върху бюрото ми.

— Само чаша вода. Не искам да ви отнемам много време. А и аз съм оставила куп недовършени неща, за да успея да дойда. След две седмици министър-председателят на Швеция ще посети нашия музей и все още върви подготовката ни за това.

Докато й наливах вода в чашата, която извадих от шкафа, я попитах каква е причината да дойде сама до управлението.

— Трябва да е за нещо важно така да зарежете делата си и да дойдете дотук.

— Важно е — отвърна, посягайки към чашата Лейля. Отпи една глътка и продължи: — Всъщност исках да говоря с вас за две неща…

— Да, слушам ви! — казах аз, за да я окуража.

Остави чашата си върху бюрото ми.

— Първото е за Намък — погледът на пъстрите й очи се закова върху лицето ми. Очите й май по-скоро бяха зелени. Не толкова яркозелени като очите на Евгения, по-меки, по-прозрачни и по-светли. — Сигурно сте чели досието му… — В гласа й имаше повече тревожност, отколкото напрежение. — Като бе задържан от полицията, е имал досие… Лежал е в затвора през периода на военния преврат от 12 септември.

— Знам. Ранил е двама полицаи, единият е бил спасен.

— И полицаите са го ранили… — Изведнъж разбра, че е направила грешка. Сниши глас и се опита да се посъвземе. — И Намък едва са го върнали към живота. Един от куршумите е все още в гръбначния му стълб. Макар да има много кадърни приятели хирурзи, те не се осмеляват да го извадят — все още има опасност да се парализира.

Първо в съзнанието ми оживя лицето на Намък — ироничният му, но самоуверен поглед. А след това от мъглата на отминалите събития изплува и онзи случай, който винаги щях да помня — смъртта на един младеж. Беше се случило пред една фабрика в Байрампаша. Никога не ще я забравя! Младежът се беше скрил зад железния фабричен портал. Нашите го спипали, докато разлепял афиши. Уж бил пазач на група, излязла на протест. Не беше работа на отдел „Убийства“, но в страната имаше военно положение. И военната власт беше мобилизирала всички полицаи, даже от пътния контрол, и ни принуждаваше да действаме като политическа полиция. Командващите военното положение бяха превърнали целия Истанбул в ловно поле. А нас — в ловджийски хрътки… Случеше ли се някъде нещо — всички, които бяхме наблизо, трябваше да се отправим натам. Цялата ни работа бяха превърнали в лов на набедени за терористи младежи. Макар силно да се съмнявах, че наистина бяха такива. Генералите обявяваха всеки, който беше срещу тях, за терорист или предател на родината, а нашата организация беше натоварена да залавя тези хора, да взема показанията им с изтезания и да ги хвърля по затворите. На някои почтени директори на полицията това никак не се харесваше, но повечето с голям ентусиазъм си сътрудничеха с военните. Както и да е. Младежът беше зад желязната врата на фабриката. Наредихме му с мегафона да излезе оттам. Отпърво не можеше да се реши. После го понатиснахме малко и се съгласи. Открехна вратата и излезе навън. Държеше пистолет в ръката си, но беше насочил дулото към земята. Още преди да го предупредим да хвърли оръжието, полицаят до мен откри огън, без да попита каквото и да било. Младежът се паникьоса и отговори на стрелбата и още с първия изстрел уби колегата. Нашите едновременно откриха стрелба… Момчето се разтресе като лист на вятъра. Мисля, че умря още докато стоеше прав на краката си. Тялото му се свлече като празен чувал на земята. Отидох до него. В големите му теменужени очи под високото чело се четеше не тъга за прекъснатия без време живот, а недоумението на един юноша, който сякаш ни питаше: „Защо ми причинихте това?“. Взех личната му карта. Ъшък Саръджан, пишеше върху нея. Погледнах рождената му дата — беше само на шестнайсет години.