Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Щом свърши да говори, я изгледах с подозрение.

— Защо не ни казахте тези неща още вчера?

Този път не отмести поглед.

— Не знам, сигурно донякъде ме е било срам. Може да е и от първия шок… Както щете го мислете, но не беше нарочно.

Трябваше да поддържаме добри отношения с тази жена. Но не защото бях изключил и двамата с приятеля й от списъка на заподозрените, точно обратното, защото бяха първи в него.

— Всъщност не съм си помислил нищо такова — отвърнах й усмихнато, с приятелски тон. — Ние сме ви благодарни, че ни помагате.

Беше се успокоила и се облегна облекчено назад в креслото. Сега беше моментът!

— Добре, а какво мислите за второто убийство?

Погледна ме с недоумение, сякаш не разбираше.

— Не знаете ли? Вчера през нощта бе намерен още един труп.

Трепна, както си седеше в креслото, и широко отвори очи.

— Още един убит ли има?

Наистина изглеждаше шокирана, но ми беше трудно да преценя до каква степен изражението на лицето й бе истинско.

— Още един труп… На Мукаддер Кънаджъ — продължих аз, поклащайки леко глава. — Той е инженер по градско планиране.

— Мукаддер ли?

— Познавате ли го?

Опитваше се да се съсредоточи.

— Веднъж бяхме заедно в една експертна комисия. Той беше представител на общината… Че защо ще го убиват пък него?

Сетне, сякаш сещайки се за нещо важно, ме попита:

— Къде беше оставено тялото му?

— На „Чемберлиташ“.

— Къде на „Чемберлиташ“?

Дали беше започнала да разсъждава, или просто се опитваше да ме впечатли?

— Вие къде мислите, че е? — попитах я, за да я изпитам.

— При Константиновата колона — отвърна тя, без да се замисли.

— Да, при основата на Константиновата колона…

Направи и второ предположение, без изобщо да се притеснява:

— И пак е оставена монета при трупа?

Тази жена наистина беше или напълно невинна, или имаше дяволски ум.

— Много добре разсъждавате — отговорих й аз с неприкрито възхищение. — Точно така е, както казахте — в дланта на жертвата бе намерена златна монета от времето на Константин.

Само си мърмореше нещо тихичко, сякаш говореше със себе си.

Уж ме гледаше в очите, но бях сигурен, че не ме вижда в този момент. Най-сетне се върна в реалността и се обърна към мен:

— От Визас към Константин, от Византион към Константинополис… Изглежда, убиецът иска да предаде някакво съобщение…

Само за миг стигна до всичките ни заключения. Или беше замесена в убийствата, или познаваше издълбоко темата и свободно можеше да разсъждава върху нея. И в двата случая щеше да е полезно да я държим близо до себе си.

— Абсолютно сте права! — рекох, сипвайки си вода. — Убиецът или убийците искат да ни предадат някакво послание. Но не успяваме все още да го разгадаем. Може би вие ще можете да ни помогнете?

Не каза: „Не мога. Аз съм учен, каква работа бих могла да имам в едно полицейско разследване“. Напротив, захвана се доста ентусиазирано.

— Мога ли да видя монетата?

Всъщност можех да й я покажа, но исках да имам повод още веднъж да я извикам в управлението или аз да отида у тях.

— За съжаление, инспектор Зейнеб я няма, а тя се занимава с този въпрос. Като се върне, мога да я изпратя при вас. Или по-добре, ако вие можете пак да дойдете… В обедната почивка, посред нощ или призори… Когато се освободите от задълженията си. — Усмихнах се и я погледнах в очите. — Какво ще кажете, бихте ли ни помогнали в това разследване?

След кратко колебание от устата й се търкулна отговорът, който очаквах, че ще даде на предния ми въпрос.

— Но аз съм държавен служител…

Дори при тези думи зелените й очи сякаш казваха друго: „Не обръщайте внимание на моята стеснителност, моля ви, кажете нещо, убедете ме да го направя“.

— И ние също, Лейля ханъм! — помогнах й аз да вземе очакваното от нея решение. Дори за да избегна допълнителните въпроси, които можеше да ми зададе, се впуснах да изреждам едно по едно какво трябваше да се направи: — Изобщо не мислете за съдебните процедури, аз ще говоря с прократурата и ще уредя всичко…

— Добре, но аз не съм полицай… Това не са ли опасни работи?…

Изобщо не я интересуваше дали работата е опасна, или не. Не знаех каква може да е причината, но тя с цялата си душа и сърце искаше да ни помогне.

— Не е опасно. Вие ще ни помагате професионално, ще бъдете нещо като експерт. Например ще ни казвате кой е Константин, защо е издигнат Чемберлиташ и други подобни неща.

— Ако е това, лесна работа.

— Това е. Друго няма.