Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Добре, Невзат бей, разбрахме се — каза тя и се надигна бавно. — Аз да си вървя вече… Но днес няма да мога да дойда пак дотук.

Извади визитка от чантата си и ми я подаде:

— Ако искате, можем да се срещнем след обедната почивка. Обадете ми се… — Странна усмивка украси лицето й. В очите й за кратко проблеснаха тайнствени светлинки и угаснаха. — Наистина, много са ми любопитни тези монети на Константин…

Щом Лейля излезе от стаята, веднага взех чашата, от която беше пила вода, и я сложих в един от найлоновите пликове за доказателства. В досието на съдения преди това Намък Караман имаше всякакви документи, но не ми се вярваше в архивите ни да се пазеше нещо за Лейля Баркън. Нейните отпечатъци щяха да са ни необходими, за да ги сравним с намерените в къщата на жертвата. Заедно с чашата прескочих при Зейнеб. Тя се зарадва, защото, както си мислех и аз, при нас нямаше отпечатъци от директорката на музея. Нормално — нали не беше престъпничка!

— Адем Йездан се занимавал с туризъм — казах аз, преди да се разделя със Зейнеб. — Я поразучи нещо за този човек, да видим, какво ще излезе. Лейля каза, че Недждет Денизел работел за него.

Оставих Зейнеб с новите следи и заедно с Али напуснахме участъка. Щяхме да отидем до къщата на жертвата в „Чаршамба“ с неговата кола. Подминахме акведукта на Валент 58 58 Не е известно кога точно е започнал строежът на акведукта, но е завършен през 368 г. при управлението на император Валент. Разположен е в долината между третия и четвъртия хълм на Цариград, на които са се намирали Капитолият и храмът „Светите апостоли“. Акведуктът е един от символите на града. — Б.пр. и свихме надясно. Щом тръгнахме по главния булевард „Фатих“ с многото магазини и от двете му страни, стомахът ми вече започна ме стърже. Повече не издържах и попитах заместника си:

— Али, ти ял ли си? От сутринта съм на една кифличка само…

— И аз съм така, шефе — отвърна ми той с чистосърдечна усмивка. — На този ъгъл има един ресторант, ако искате, да изтегля колата…

— Хайде да не влизаме сега, да хапнем нещо готово, някой сандвич или нещо от този род…

— Добре, шефе. Знам едно място малко по-нататък.

След пет минути, вътре в колата аз дъвчех сандвича си с кашкавал, а Али — хамбургера си, и отново се вляхме в бавно стичащия се към Едирнекапъ трафик.

— Месото е от разрешените животни 59 59 Тоест не е от забранените според религията (като свинското например), яденето на които се смята за грях от мюсюлманите. — Б.пр. — обади се помощникът ми, с едната си ръка хванал кормилото. — Така пишеше на входа на ресторанта. Ама дали става въпрос за заклани според правилата на исляма животни, или за месото от разрешените за ядене животни?

Отпих от айряна си, преди да му отговоря:

— Ти пък си намерил кого да питаш, Али! Аз нищо не разбирам от тези неща! Нашите не бяха много религиозни. Баща ми ходеше на намаз от байрям на байрям…

— И аз съм така!

Погледът му се спря върху надписа на белия камък върху стената отдясно.

— Това е джамията „Фатих“, нали така?

— Да, тя е. Никога ли не си идвал тук?

— Не съм. — Захили се закачливо, преди да отхапе от хамбургера си, и продължи: — Нали знаете, ако няма престъпление, нямаме път до такива места…

— Ама няма да е зле да дойдеш, да видиш и тюрбето на султан Мехмед Завоевателя — и то е тук — хвърлих му един назидателен поглед аз. — Нали се интересуваш от предците ни?

Изведнъж се сетих да го попитам за най-важното:

— Абе, Али, нали цивилните екипи са разположени вече около джамията?

Набързо преглътна, за да ми отговори:

— Да, господин инспектор! Сега са три екипа от по двама души. Дадох им Екрем — да ръководи екипите. Тъкмо минаваме оттук — ако искате, да вземем да ги проверим? Да видим какво правят?

— Не е нужно, Екрем е отговорен младеж. Не мисля, че ще прояви небрежност и ще пропусне нещо.

Мълчахме, опитвайки се да довършим обяда си, докато не завихме към „Явуз Селим“ 60 60 Джамията „Явуз Селим“ се намира в квартал „Фатих“, на едноименния булевард. Построена е на най-близкия до Златния рог хълм през 1522 г. Спори се кой е нейният архитект и дали не е бил прочутият Мимар Синан, но към датата на изграждането й той все още не е бил познат в двореца. — Б.пр. .

Докато Али гълташе втория си хамбургер в колата, на мен и първият ми беше дошъл в повече, изпих си айряна, а останалото прибрах в плика. Булевардът „Явуз Селим“ беше спокоен, но като свихме към „Чаршамба“ — и трафикът се засили. Като гледах към улицата, водеща от полицейското управление на ъгъла на улицата до джамията „Султан Селим“, си спомних за покойната ми майка, дългогодишна учителка в една от най-добрите образователни институции на Турция — лицеят Дарюшшафака 61 61 Основан през 1863 г. като безплатно пансионатно училище за бедни и сираци. От 1955 г. обучението в него се води предимно на английски. — Б.пр. . Веднъж заедно с нея бяхме тръгнали от него към джамията „Явуз султан Селим“. Отбихме се при тюрбето на султана, видяхме гробовете на принцовете, посетихме даже и гробницата на друг султан — Абдулмеджид, но това, което остана в паметта ми, бе невероятната гледка на Истанбул, откриваща се между огромния султански кавук 62 62 Тюрбан или друг вид шапка. По принцип отделните съсловия имат различни надгробия, по които може да се разбере какъв е бил приживе починалият. — Б.пр. върху гробницата на Явуз Селим и задната градина на джамията. Наистина ти спираше дъха! Сякаш някакъв друг град се бе разпрострял пред погледа ми! Водите на Златния рог, блестящи като разтопено злато, уверено и достолепно се простираха чак до устието на Босфора. Джамията „Фатих“ не се виждаше, защото беше малко по-навътре, но „Сюлейманийе“ и „Ая София“, тези два безподобни храма на света, се възвисяваха върху двата легендарни хълма на Истанбул, без да си пречат един на друг.