Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Майката и бащата на Али го зарязали още много мъничък. Той нито знаеше имената им, нито беше виждал очите им. Беше отрасъл в дом за сираци. Никога не говореше за това. Сега за пръв път ми разказваше спомен от дните си в сиропиталището. Кой знае още какво му се бе случвало, което не ми беше разказал? Сърцето ме заболя, докато го слушах. Кой би могъл да излекува такава дълбока рана в душата му? Но ако усетеше и капчица съжаление в гласа ми, нещата щяха да станат още по-лоши. Опитах се да кажа нещо и аз, за да скрия надигащите се в мен болка и състрадание.

— Има и добри мюсюлмани — прозвуча гласът ми, изпълнен с разбиране. — Например в нашия „Балат“ имаше един имам, Баки Амджа, на джамията с дървеното минаре 67 67 Известна като „Тахта минаре джамия“ заради минарето си, което по-рано е било дървено. Намира се в квартала „Балат“ и е изградена през 1458 г. от султан Мехмед Фатих. С времето се е разрушила, но е била обновена през 1865 г. от Кантаризаде Халил ага. През 1957 г. също е била ремонтирана. — Б.пр. . Мир на праха му, невероятен човек беше! Казваше, че е от Мевлевийския орден. Не се притесняваше да седне в механата „Агора“, където нашите си пиеха ракията, да си приказва с тях и да пуска шеги. Самият той не беше слагал и капка в устата си през целия си живот, но нито укоряваше, нито се опитваше да унижи тези хора, които надали някога щяха да стъпят в джамията му. Само понякога шеговито им подмяташе: „Абе малко от малко се вразумете, от това пиене няма да имате полза нито на тоя, нито на оня свят“. Разбираше се и с вярващите, и с невярващите в махалата и беше приятел с всички.

— Така е, и аз познавам такива мили хора, иначе опазил ме бог, и аз накрая щях да стана невярващ… Ама още щом видя някой уж от добър по-добър мюсюлманин, от сорта на оня мръсник Шерафеддин — и направо се побърквам!

Гневът в гласа му беше поутихнал, докато се откъсваше от лошите си спомени. За да сменя темата, взех да се озъртам по пътя, търсейки дома на жертвата. Да, „Халис Касап“ беше малко по-напред. Посочих към облицованата със зелени керамични плочки четириетажна кооперация над месарницата.

— Тук май трябва да е?

— Да, това ще да е… Кооперация „Кънаджъ“.

— Пред месарницата има празно място, я приближи още малко.

Но не успяхме да паркираме пред „Халис Касап“. Един пикап с бели каси, разнасящ месото, грабна пред очите ни местенцето, което си бяхме харесали. Видях, че шофьорът с кървавата бяла престилка, слязъл от пикапа, е млад мъж с чалма и брада, и тутакси си помислих, че Али ей сега ще вдигне патърдия, но не стана нужда да го озаптявам, той подкара колата към аптеката „Герчек“, само на десетина-петнайсет метра по-напред. Щом видя младата червенокоса продавачка с дълги до раменете коси да си бъбри и шегува с младежа на касата, отчаяният израз на лицето му се стопи.

— Слава богу, тук имало и нормални хора! — промърмори той, докато паркираше колата. — Наистина, шефе, сякаш съм отишъл в някоя чужда държава!

— Не си в друга държава, Али. Турция е това, и както туй девойче и младежът са нашият народ, така и другите, и те са от нашия народ.

Онзи угрижен, изпълнен със съмнения израз отново се появи в очите му. Опитваше се да асимилира казаното от мен, но някак си не успяваше и отново поклати глава:

— Бога ми, не знам! Да бе, казвате, че и те са наши сънародници, обаче… — Погледът му се плъзна към двете дечица, играещи си отстрани на улицата, и отново се разпали: — Вижте го сега това! Няма и десет годинки, а е със зелена чалма на главата и с шалвари на краката. Това ли е да си мюсюлманин?

— Според теб може и да не е, но според родителите му — това е да си мюсюлманин.

Не ми отговори, само вървеше мълчаливо край мен чак докато стигнахме до къщата на убития. Щом спряхме пред кооперация „Кънаджъ“, и погледът ми се залепи върху декорираната със зелена мозайка, също като на тюрбетата, табела с името й 68 68 В Турция отделните сгради носят свои имена, а не само номера на улицата, на която се намират. Обикновено това са имената на собственика на сградата. — Б.пр. . Беше изписана с арабица.

— Май цялата кооперация е на убития, измърморих аз. И Недждет не е бил от бедните. Какво ще кажеш, да не би нашият убиец да си избира жертвите измежду богаташите?

— Това не знам, шефе, но май и тоя Мукаддер е бил от ония, религиозните фанатици — отвърна ми Али, вторачил се в изписаните на арабски думи върху табелата.

Припомних си дрехите, с които беше облечен, като го открихме снощи. „Не, нямаше вид да е от тях“, бих му отговорил на Али, но си помислих, че за разследването не беше важно точно колко религиозен е бил убитият, затова премълчах. Вместо да подхващам наново същата тема с помощника ми, протегнах ръка и позвъних на вратата. Тя моментално се отвори. Близките, научили вече за смъртта на Мукаддер, сигурно вече бяха започнали да се стичат в къщата му и вратата се отваряше на всеки новодошъл, без изобщо да попитат кой е. На влизане в сградата чухме, че един етаж по-горе също се отвори някаква врата. Някой запали автоматичното осветление на стълбището. На стъпалата, всяко различно на дължина — явно строителят предприемач е бил лаз 69 69 Лазите са етническа група на грузинците в Турция. — Б.пр. , се показа лицето на някакъв младеж. Надничаше надолу, опитвайки се да разбере кои сме ние. След като преодоляхме несъразмерните стъпала и стигнахме до него, той ни изгледа недоумяващо. Али обаче не се впечатли ни най-малко от това.