Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Наведе се и погледна през предното стъкло на колата към края на булеварда, по който пътувахме.

— Някъде натам трябва да е.

И пак се ядоса, като прочете името на минимаркета, покрай който минавахме:

— Вижте к’во име само са му турили — „Тевхид Маркет“ 65 65 „Тевхид“ на турски представлява виждането за монотеизъм в исляма. Според него Аллах е единствен (уахид) и неповторим (ахад). Отхвърлянето на единобожието — приписването на сътрудници на Аллах, е единственият непростим грях според Корана. Мюсюлманските учени са на мнение, че цялата ислямска теология почива върху принципа на тевхид. — Б.пр. .

Не знаех, че Али е толкова против ислямските неща.

— Май много не ги харесваш мюсюлманите…

— Не става въпрос за мюсюлманите — възрази той. — Слава богу, и аз съм мюсюлманин, инспекторе.

Не знаеше какво трябва да каже и пак се загледа напред. Но вътре в него всичко кипеше и бушуваше, и не можеше да си премълчи. Отново подхвана:

— Тия представят мюсюлманството по лош начин. Карат човек да охладнее към вярата си.

— Кого са отблъснали от религията? Да не би в управлението да си срещал такива хора?

— Ами да, и там ги има. И вие ги познавате. Но аз много по-рано съм се срещал с тези кюмнета, които не виждат новото, а само гледат назад, в миналото…

Замълча, загледан в пътя, но всъщност се взираше в нещо съвсем различно, нещо, което не се виждаше с очи.

— В детството ми, в пансиона в Йозгат, имахме един директор, Шерафеддин. Шерафеддин Сойгезер. Въпреки името си 66 66 В оригинала непреводима игра на думи с името — „шерафеддин“ означава „честта на вярата“, а „сойгез“ — „безчестен, негодник“. — Б.пр. , беше един безчестен негодник. — Гласът му затрепери. — Уж и той като нас бил сирак, уж бил израсъл по домовете. Все повтаряше: „Мен ме спаси упованието в Аллах!“. Но аз си мисля, че по-скоро се е уповавал на дявола, а не на Бога. Защото Аллах не би разрешил толкова жесток човек да намери убежище при него. Та тоя нещастник ни го изкарваше през носа. Мачкаше ни, държеше ни в пълно подчинение, ужким да ни просвети в исляма. Докарваше отвън разни ходжи и уреждаше курсове по Корана в общежитието. Бяхме толкова невръстни, че току-що се бяхме научили да сричаме на турски. Как да ти разберем арабския? Но какво го интересуваше него? Щом не си разбрал, веднага те наказваше, без дори да те погледне кой си, що си. На нас пък ни се играеше, деца бяхме, а за него беше безбожие. В общежитието имаше телевизор, но тоя маниак не ни даваше да го гледаме. По онова време имаше едно много популярно анимационно филмче — „Викингите“, и децата на улицата непрекъснато говореха за него, не спираха да разказват историите на викинга Вики, които гледаха захласнато у дома с родителите си. И на нас, децата от дома, ни се прииска да го изгледаме това прочуто анимационно филмче. По-големичките отидоха при директора, но той безсърдечно ги изгонил: „Хайде, всеки по стаите си!“. Аз обаче не го послушах, толкова ми се искаше да го гледам този Вики, че вечерта, когато в салона нямаше никой, отидох и пуснах телевизора. Седнах пред него и се загледах, и всичко, което правеше малкият викинг Вики, толкова много ми харесваше, че забравих и за злия директор, и за това, че си нямам никого. Забравих колко е часът, забравих, че е вечер, себе си забравих дори, потънал в омагьосващия телевизионен свят. Ами дете си бях още, шефе. Обаче як шамар по лявата буза ми припомни жестокостта на реалния свят. Светнаха ми искри пред очите. Но преди още да се съвзема, получих втори як шамар отдясно. Бях съвсем малък и се сринах на земята, точно където седях. Когато отворих очи, се намерих в мазето. От лявото ми ухо течеше някаква пареща течност, гледам — кръв. Двете ми страни — пламтят и изгарят от болка. Остави болката, но като надигнах глава да погледна през решетките на прозорчето — пред мен се ширнало гробището! Щях да умра от страх! За малко да ми се пръсне сърцето! Толкова истории за вампирите в това гробище бях слушал, че като видях надгробните камъни, косата ми се изправи и настръхнах целият. Паникьосах се. Втурнах се към дървената врата и заблъсках с все сила: „Отворете, отворете ми вратата!“. Но никой не отговори на виковете ми. За да го умилостивя, взех да се моля с все сили: „Кълна се в Аллах, никога вече няма да гледам телевизия, кълна се, няма да се приближа никога повече до това дяволско изобретение!“. Но нито оня негодник директорът дойде, нито изпрати някое от по-големите деца. Като ръцете ми се умориха от блъскането, клекнах безпомощно пред вратата. Заплаках тихичко. Но и това не ми помагаше! Обърнах се с гръб към прозореца — да не виждам надгробните камъни, и се свих върху един чувал с картофи. Мислех си, че ако успея час по-скоро да заспя, сънят ще ме спаси от страховете ми. Но само нещо да изшумолеше — и се стрясках, измяукаше ли някоя котка — скачах, мислейки си, че ето ги, идат върколаците, излаеше ли куче — се разтрепервах от страх, че ме нападат великаните човекоядци и таласъмите. Стоях неподвижно с часове на мястото си. По някое време съм задрямал, а като се събудих — усетих мокрота между краката си, бях се изпуснал. Кой го беше еня, нали вече се беше съмнало! Да, ама на директора му пукаше и изядох една тояга, защото бях подмокрил и някаква кожа. А като капак на всичко, след като ми причини всичко това, взе да ми разправя, че „било за мое добро, за да бъда възпитан“. Бога ми, шефе, ако бях малко по-голям, в същия този миг щях да го убия тоя негодник! Но дума не продумах, плачех и слушах всичките му наставления. И от тогава до сега се отвращавам от тия хора!