Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Дойдохме да разследваме убийството — с рязък тон обясни той на учудения младеж.

Ръката му взе да опипва наболата рядка брада, а в черните му като въглен очи запрескачаха тревожни пламъчета. Никак не ни се зарадва, като разбра за какво сме дошли.

— От полицията ли сте?

В гласа му звучеше същото недоволство, каквото се четеше в погледа му.

— Да, а вие кой сте?

Вместо да се представи, посочи вратата зад себе си и рече:

— Почакайте малко, ще извикам Ефсун… Дъщерята на покойния.

Али здраво сграбчи младежа за лакътя.

— Не бързай толкова! Инспекторът ти зададе въпрос, първо му отговори на въпроса. Кой си ти?

Леко измъкна ръката си от хватката на Али.

— Аз съм Йомер…

В гласа му нямаше нито паника, нито страх. Заместникът ми взе да се изнервя, като разбра, че оня не се притеснява от нас.

— Йомер чий? Нямаш ли си фамилия, синко?

— Не сте ме питали, да ви кажа. Йомер Екинли.

Али го изгледа от глава до пети, все едно имаше насреща си някой терорист от „Ал Кайда“.

— Добре, какъв си на жертвата?

Не го разбра. Вдигна дебелите си вежди с недоумение.

— На кого какъв съм?

— На жертвата, на жертвата какъв си? На Мукаддер Кънаджъ какъв се падаш?

— Смятам се за негов зет — продума едва, със заядлив и жлъчен тон. — Сгоден съм за дъщеря му.

— За госпожица Ефсун ли? — опитах се да смекча малко витаещото в атмосферата напрежение между двамата. — Тя е голямата му дъщеря, нали така?

Лицето му си оставаше все така напрегнато.

— Да, голямата дъщеря, има и син, Мюджахит.

— Защо мислите, че трябва да се видим с госпожица Ефсун? — отново се намеси Али. — Жертвата няма ли съпруга?

— Леля Мелек е парализирана — язвително му отвърна Йомер. — Не е в състояние да говори. А синът му Мюджахит е много малък, не може да отговори на въпросите ви. Но ако искате, и него ще повикам — разпери ръце той.

Макар да не ни харесваше много, се опитваше да ни помогне. Обаче Али, който беше вдигнал кръвното още като влязохме в „Чаршамба“, не беше в състояние да го осъзнае.

— Благодарим ви, Йомер — казах аз с надеждата, че и нашата буйна глава ще се сети да се овладее. — Ако е необходимо, ще се срещнем и с него, но ще е по-добре първо да поговорим с госпожица Ефсун. Работата ни може да се проточи, а тук не е много удобно.

— Прав сте, извинете. Заповядайте тук — каза след секунда той и ни посочи вратата в другия край на коридора.

Вместо да тръгне пред нас обаче, тръгна към вратата на апартамента, през която беше излязъл преди малко. Ако беше закъснял за миг с обяснението си, здравата като менгеме десница на Али, който само си търсеше повод да го заяде, щеше отново да се впие в ръката му, но слава богу, преди да влезе, се обърна към нас и каза:

— Вие минете оттук, аз ще ви отворя вратата отвътре!

Щом стигнахме до вратата, която ни посочи Йомер, изведнъж светлината угасна. Намерихме се сред ужасна, сляпа, непрогледна, тътнеща тъмнина, обгърнати от приглушени молитви, въздишки, шепот. Докато Али търсеше ключа за лампата, вратата се отвори. Наоколо просветна, но тътенът от гласовете се усили. Зад прага на вратата до Йомер стоеше високо слабо момиче, с тъмносини очи, пребрадено с кафяв тюрбан. Носеше канелено на цвят велурено сако, с права яка, бежова блуза, дълга до петите пола в цвета на тюрбана, която я правеше да изглежда още по-висока. Първо погледна Али, после — мен.

— Искали сте да се видите с мен? — Пристъпи крачка напред и ни попита: — С какво мога да ви помогна?

— Нашите съболезнования — опитах се да бъда внимателен аз. — Вие сте госпожица Ефсун, нали?

Утвърдително поклати глава, която изглеждаше по-голяма заради тюрбана, който носеше.

— Да, Ефсун, Ефсун Кънаджъ.

— Аз съм инспектор Невзат.

Веднага стисна подадената й ръка. Посочих към заместника ми, стърчащ до мен, който още не се беше освободил от напрежението:

— Това е колегата ми, инспектор Али.

— Заповядайте, влезте, по-спокойно ще говорим вътре.

Али, комуто увереното държание на момичето се стори доста странно, се опитваше да проумее положението и се задоволи само да последва мълчаливо стопаните на дома.

Влязохме вътре по тесния коридор. Глухият шум се засили и вече можех да различа отделните думи от Корана. Освен тези звуци не се чуваше нито плач, нито писък на припаднали от мъката близки. Изглежда, домашните бяха посрещнали неочакваната смърт на Мукаддер Кънаджъ доста самоотвержено.