Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Какво е това бе?

Смаяният глас на Али ме върна в реалността. Погледът ми опря в петте забулени в черни фереджета жени, пъплещи по калдъръма.

— Да няма някакъв митинг? Какво са се събрали тия тук?

Сигурно за пръв път идваше в „Чаршамба“.

— Никакъв митинг няма, Али! Това са кротките обитатели на тоя квартал.

Думите ми го впечатлиха още повече.

— Чувал бях, но пък чак толкова… ми идва малко в повече! То тук прилича повече на Иран, отколкото на Турция бе, шефе! Тези хора…

Погледът му се впи в мъжа на тротоара, в тъмносива роба с бяла яка на ризата си и провиснала до гърдите му брада.

— Тези хора… Виж ги само… И жените, и мъжете, всички тук са някакви странни…

Май наистина се беше стреснал, но аз бях свикнал с подобни реакции на хората, които за пръв път стъпваха в този квартал. Прииска ми се да му предам думите на една учителка по история — майка ми, и нейния разказ за историята на „Чаршамба“:

— Всъщност и по византийско време е имало много църкви и манастири в този квартал. Тогава и религията е била много силна в района. Тази традиция не била нарушена и при османците. Навсякъде било пълно с месчити 63 63 По-малки от джамиите молитвени домове. — Б.пр. , текета, медресета и тюрбета. И така населението било най-вече от семействата на моллите, ходжите, улемите 64 64 Мюсюлмански учени, богослови. — Б.пр. . Макар броят им днес да е намалял, тук живеят и християни, и евреи. Например, Али, Патриаршията е точно долу, във „Фенер“. Там можеш да срещнеш и православни попове. Има и други, неправославни църкви — на арменците григориани, има и синагоги — на евреите. Това е място, което събира различни религии.

— Ами синовете на поповете — и те ли се обличат като бащите си? Евреите, и те ли се разхождат като в Израел в дълги черни палта, с черни шапки и плитчици?

Явно нямаше начин да го убедя.

Доста се беше ядосал.

— Погледнете ги тези момичета, шефе — каза той, посочвайки с ръка двете малки дечица, увити от главата до петите. — Та те са още деца… Какво разбират от грях, от разни бурки, хиджаби и покривала, както и да ги наречем? Очевидно, че бащите им ги обличат така.

Прав беше и не знаех какво да му отговоря. Но в крайна сметка тези момичета бяха деца на точно тези майки и бащи. Бяха се родили в тези семейства. Нима можеше да бъдат взети и отделени от семействата им само защото родителите им ги обличаха във фереджета? Нима би било правилно да се принуждават родителите да обличат децата си по определен начин? От друга страна, дали тези хора, живеещи според изискванията на вярата си, щяха да бъдат също толкова толерантни и към другите, които не живееха по правилата на тяхната религия? Дали щяха да уважават християните, евреите или невярващите в никакъв бог? Точно в това се съмнявах най-много! И мисля, че тъкмо това съмнение беше истинската причина за угрижеността и на Али. Най-лошото бе, че страната ни преживя ужасни събития, които само потвърждаваха правотата му. Събития, завършили със смърт, ужаси, масови убийства. Но каквото и да се беше случило, проблемът не можеше да се реши само с презрението към тези хора, с изолацията им или с натиска срещу тях. Да, Али имаше право да се плаши. Но пък и с цялото си сърце вярвах, че всеки трябва да живее, без да бъде ограничаван във вярата или невярата си, без да му се оказва никакъв натиск и без никакво насилие, но същевременно не биваше и самият той да храни омраза към различните от себе си. Също като расата и пола, религията не биваше да се приема като общ знаменател, под който да бъдат подвеждани всички разделящи хората неща. Защото имаме нещо много общо помежду си — и това е, че сме хора. Може да сме от различни вери, различни етноси, различен произход, различен пол, да имаме различни възгледи за света, но всички ние сме хора. Другото, което ни обединяваше, е Истан-бул. Всички ние живеехме в този град. Джамиите ни, молитвените ни домове, църквите ни, синагогите ни са в този град. Това, че сме хора и че живеем в Истанбул, бяха двете важни неща, които ни свързваха. Докато тези мисли ми минаваха през ума, стори ми се, че бяхме подминали дома на жертвата, затова разтревожено попитах помощника ми:

— Али, абе не стигнахме ли вече до къщата на убития?

Едва откъсна поглед от великолепните гледки на града, които разглеждаше като пътешественик от друга планета, сякаш ги виждаше за пръв път в живота си.

— Всеки момент ще стигнем, шефе! — опитваше се да си припомни той мястото. — Някъде над „Халис Касап“ е…