Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Знаете, колко страшен беше този период — рече Лейля и този стар кошмар потъна в думите й. — Не беше ясно кой кого е убил. Тъмен период. А Намък е бил много млад, много неопитен тогава… Участвал е във въоръжени акции, големи глупости е правил. Ама след това се е разкаял…

Помислих си, че и онова хлапе сигурно щеше да съжалява, ако не беше загинало, и сърцето ме присви, но не позволих това болезнено чувство да ме завладее отново. Даже обратното — принудих човека в мен да замълчи, а полицая — да заговори.

— След като е бил арестуван ли?

— Не, не — поклати тя отрицателно глава. — Още докато е бил в организацията, е бил на път да се откаже, но са го търсили и е нямало къде да отиде. Бил е в безизходица и се е укрил в една от квартирите на организацията. Точно тогава и полицията е нахълтала в къщата. Ще видите, че е така, даже да прочетете показанията на ранения от него полицай. Намък го е ранил в крака, ако е искал — можело е да го убие и след това да избяга. Но човекът му се примолил: „Имам две деца, не ме убивай!“. И Намък не го убил. Искал е само да избяга от там. Но същият този, когото Намък не застрелял, открил огън в гърба му и го ранил на две места…

Разказът й можеше да е съвсем достоверен. По онова време бях слушал толкова много подобни случаи, но сега ставаше въпрос за един заподозрян в убийство. Щеше да е грешка да проявявам разбиране. Добих хладно като лед изражение.

— Че какво да направи? Да остави да избяга човекът, убил другаря му и ранил самия него?

Май казвах това на самия себе си.

Лейля обаче не забеляза това и продължи:

— Прав сте, грешката е на Намък.

Вътрешният ми глас казваше друго, но полицаят Невзат отново надделя.

— Който живее с оръжие, умира от оръжие — изръси се някаква купешка приказка от устата ми.

— Да, разбира се, и аз харесвам тази сентенция… но онова, което исках да кажа, е, че Намък всъщност не е лош човек, Намък…

— Не може да убие никого — довърших изречението аз. — Затова не би могъл да убие и Недждет. Това ли искахте да кажете?

— Да — отвърна с облекчение тя. — Намък е миролюбив човек. Отвращава се от насилието. Ако го познавахте, и вие щяхте да го разберете.

— Не мисля, че Намък изгаря от желание да ме познава. Вчера не се държа никак приятелски с нас.

— Заради предразсъдъци — безпомощно отвърна тя. — Всичко това са взаимни предразсъдъци. Не се сърдете, но и вие ги имате.

— Аз ли?

— Не визирам лично вас, естествено, а имам предвид полицията като цяло. Винаги ни пречи, когато искаме да организираме някоя демонстрация.

Говореше за Дружеството за защита на Истанбул, но все пак я попитах:

— Кого имате предвид под „ние“?

— Ами говоря за дружеството ни. Нашата цел е да се противопоставим на разграбването на историческото и културното наследство на Истанбул, на замърсяването на почвата, водата, въздуха му. Но при всяка наша акция полицията е срещу нас…

Бях се притеснил. Подпрях лакти на бюрото и се наведох към Лейля. Тя се отдръпна, мислейки, че ще й възразя остро.

— Много жалко, но сте права, Лейля! Тази страна е пълна с предубедени хора. За съжаление, и нашите служители не са изключение от това — и те имат предразсъдъци. Ще говоря съвсем открито с вас. Нито политическото минало на вашия приятел, нито че навремето е ранил двама полицаи, не ни налага да го обвиним сега. Ние сме отдел „Убийства“, не сме политическа полиция. Но да убиеш някого, не е нещо, на което всеки е способен. Не всеки може да убива. Даже повечето хора не биха могли да убият себеподобния си. Макар че Намък е опитал. Да не говорим, че става въпрос не за обикновени граждани, а за двама полицаи, по които той не се е поколебал да стреля. Тоест, ако излязат други доказателства, казвам ви го с притеснение, Намък ще бъде сред заподозрените.

Красивите й очи потъмняха от мъка. Излъгах, за да успокоя нея и любимия й хирург, на когото щеше дума по дума да разкаже нашия разговор:

— Но не се притеснявайте, засега няма нищо такова. И се надявам час по-скоро да намерим убиеца, та и Намък бей да се отърве от подобни тревоги.

— Благодаря за откровеността ви — отвърна ми тя с израз на признателност. — Вие наистина сте различен!

Не можех да приема тази похвала и веднага я попитах:

— А второто нещо, за което искахте да говорим? Какво е то?

— Да — все още с развълнуван глас отговори Лейля. — Не знам доколко е важно, но има един човек, с когото Недждет се срещаше. Богаташ. — Видя, че я слушам с интерес, и продължи: — Адем… Адем Йездан.