Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Нали ти казах, аз съм само слуга и изпълнявам заповедите на другите. Казаха ми да те убия — изрече моят мъчител, вдигайки лицето ми от прахта.

Нямаше да се предам, отново опитах да се съвзема.

— Кой ти заповяда? — попитах, плюейки от устата си кръв, смесена с пръстта. — Император Константин ли?

Избухна в смях при тези мои думи.

— Какъв ти император? Какъв ти Константин? Смятах те за умен мъж, но и ти, като гледам, си един кръгъл невежа! Също като останалите! Никакъв император, ами самият град иска да те убия! Духът на града…

— Кой град? — попитах, оглеждайки се наоколо. — За какво ми говориш ти?

Свали шлема от главата си и го захвърли. И под него се видя красивото лице на Намък, с когото бяхме разговаряли точно привечер! Да, любимият на Лейля Баркън, лидерът на Дружеството за защита на Истанбул. Хирургът Намък Караман… Отговори, без да обръща внимание на смаяния ми вид:

— Византион! — изрече той, след като също като мен се огледа наоколо. — Константинополис, Истанбул. Кой друг ще е, ако не разграбеният от вас град? Градът, който вече иска отплата за онова, което сте му сторили. Дошло е вече време за разплата!

В същия миг развъртя брадвата си във въздуха. Тя отново проблесна на слънцето и ме заслепи.

— Недей! Не го прави! — завиках с все сила.

Но тълпата нададе такъв вик, като видя как брадвата изсвистя във въздуха и като разбра, че е настъпил моментът на екзекуцията, че дори аз не чувах собствения си глас.

— Убий го! Убий го! Убий го!

Крещяха с такава необуздана страст, че чак и аз повярвах, че трябва да бъда убит. Помислих си, че след като толкова хора искат да се пролее кръвта ми, значи, ще има някаква полза от това. Но щом погледът ми се впи в проблясващото острие, първо изпитах неописуем страх, а след това — непреодолима жажда за живот! С последни усилия се метнах в краката на Намък, уж за да го поваля на земята, но нашият хирург беше толкова як и тежък, като мраморна статуя! Дори не помръдна! Но пък пак ме повали с ритник точно под оръжието си! Успях единствено да вдигна ръката си. И да хвана дръжката на брадвата, която щеше да се забие в черепа ми! Нищо друго не можех да сторя! Не само дъхът ми беше спрял, безумната тълпа на стадиона също беше замлъкнала. На огромната арена не потрепваше дори и едно листенце. Изведнъж се чу оня глас. Дали императорът даваше знак да бъда убит? Не, това беше звукът на звънец. Някой звънеше на вратата на хиподрума. Глупости! Какъв звънец би могло да има на портата на стадиона! Но той продължаваше да звъни — непрекъснато! Нито можех да отворя очи, нито палачът да стовари брадвата върху главата ми! Най-сетне успях да повдигна клепачите си и през тях в очите ми нахлу същата режеща погледа светлина. Усетих, че ябълките на очите ми горяха. Нищо, рекох си, нека. И не ги затворих — за да мога да видя всичко около себе си! Да различа всеки отделен предмет! Първото, което различих, бе снимката на жена ми и дъщеря ми. Усмихваха се. След това зърнах и циганско лилавата ми теменужка в саксията. Старият кафяв гардероб, снежнобелите тапети на стената… Обърнах се към упорито тиктакащия часовник върху раклата и спрях алармата му. Проснах се отново върху кревата с въздишка на облекчение. Но умът ми бе в плен на съня отпреди малко. Какво ли значеше? Да не би подсъзнателно да обвинявах Намък? Всъщност точно обратното, вчера като го разпитвах, усетих някаква близост с него. Дори се възхищавах на желанието му да направи нещо за Истанбул. От друга страна, ухажването на Лейля от Недждет, който все още тича подире й, може да го е изкарало от равновесие. Отгоре на това, отвращението му към далаверите на Недждет веднага го поставяше начело на списъка със заподозрените. Но с нас се беше държал честно и почтено. Без страх си беше казал какво чувства към него, което бе и основателна причина да го обвиним. Кажи-речи, сам се беше натопил! Разбира се, ако това не е само тактика. Може да се държеше така, все едно ни казваше: „Ако не бях невинен, щях ли да ви кажа тези неща!“, тъкмо за да не го заподозрем! Добре, ами второто престъпление? Повтаряше все същите ритуали: убийство на набелязаните жертви с прерязване на гърлото, оставянето на труповете след извършването му далеч от местопрестъплението, на исторически места, поставянето на монета в дланите на убитите и най-сетне разполагането на труповете във формата на лък със стрела, за да се покаже къде ще бъде оставена следващата жертва. Но защо? Защо убиецът или убийците убиваха точно тези хора? Дали заради Истанбул, както беше казал в съня ми Намък? Дали им търсеха сметка от името на този град за всички злини, които му бяха причинени? Хайде холан! Много е шантаво това! Изведнъж си припомних лицето на Намък. Трудно нарушимото му спокойствие. Решителността, проблеснала в погледа на тъмните му очи, когато ми казваше: „Защитаваме този град от варварите!“. А и до него имаше хора, които напълно му вярваха. Повечето — на средна възраст, с деца и семейства. Ами онова червенокосо момче, което укорително ни гледаше? Дълбокият му респект към Намък и готовността да направи всичко, което му поръчаше, беше повече от очевиден. Продължах ли да мисля в тази насока, можеше да се наложи до обяд да го арестувам този Намък. Макар че все още беше рано за това. Всички тези мои мисли се отприщиха в определена посока само заради някакъв глупав сън! Досега не бях затварял зад решетките нито един човек единствено заради личните ми мисли. А и сега нямаше да го направя. Особено някой като Намък, който се опитваше да направи нещо за Истанбул. Все пак си давах сметка, че не го познавам добре. Но и че невинаги убийците бяха от лошите. Вече знаех това!